Приемете и пр.
Тоя път Жорж се изчерви.
— Това ще се отнася — каза той — за завещанието. Чудно е, че тебе вика, а не мене, който законно съм глава на семейство.
Отначало тя не отговори, а после, като поразмисли малко, каза:
— Искаш ли още сега да отидем?
— Да, искам.
Когато влязоха в кантората на г-н Ламаньор, първият писар стана бързо и ги заведе при господаря си. Нотариусът беше ниско, кръгло човече. Главата му приличаше на топка, закована в друга топка, която имаше два толкова малки и къси крака, че и те приличаха на топки. Той ги поздрави, посочи им столове и, като се обърна към Мадлен, каза:
— Госпожо, повиках ви да ви съобщя за завещанието на граф дьо Водрек, което се отнася до вас.
Жорж не можа да се стърпи:
— Аз така и мислех.
— Ще ви съобщя и съдържанието на тоя документ, което е, впрочем, много късо — добави нотариусът.
Той взе един лист от дебела папка, която стоеше пред него, и прочете:
„Подписаният, Пол-Емил-Киприан-Гонтран, граф дьо Водрек, здрав тялом и духом, тук излагам последната си воля.
Понеже смъртта може да ме отнесе всеки час, предвид, че може ненадейно да ме намери, реших да напиша завещанието си, което ще бъде оставено у г-н Ламаньор.
Като нямам преки наследници, завещавам всичкото си богатство, което се състои от борсови ценности за шестстотин хиляди франка и от недвижими имоти близо до петстотин хиляди франка, на г-жа Клара-Мадлен Дю Роа, без никакви ограничения. Аз я моля да приеме тоя дар от един приятел, като доказателство на предана, дълбока и почтителна обич“.
След това нотариусът добави:
— Това е всичко. Тоя документ е от последния месец август и замества също такъв документ, написан преди две години на името на Клара-Мадлен Форесте. Аз имам това първо завещание, което би могло да докаже, в случай на оспорване от страна на семейството, че волята на г-н граф дьо Водрек не се е променяла.
Мадлен, пребледняла, гледаше в земята. Жорж, нервен, сучеше между пръстите края на мустаците си. След кратко мълчание, нотариусът продължи:
— От само себе си се разбира, че госпожата не може да приеме завещанието без ваше съгласие.
Дю Роа стана и сухо каза:
— Искам да ми се даде време да помисля.
Нотариусът, усмихнат, се поклони и любезно каза:
— Разбирам чувствата, които ви карат да се двоумите, господине. Трябва да добавя, че племенникът на г-н дьо Водрек, който тази сутрин научи последната воля на чичо си, заявява, че е готов да я уважи, ако му бъде отпусната сумата сто хиляди франка. Според мене завещанието е неоспоримо, но, ако се заведе дело, ще се вдигне шум, нещо, което може би за вас ще е по-добре да се избегне. Светът често пъти гледа недоброжелателно. Във всеки случай, ще можете ли да ми съобщите отговора си преди събота?
Жорж се поклони и каза:
— Да, господине.
Жорж церемониално се поклони, даде път на жена си, която мълчеше, да мине и излезе тъй студено, че нотариусът престана да се усмихва.
Щом се върнаха вкъщи, Дю Роа затвори силно вратата и, като хвърли шапката си на леглото, попита:
— Ти си била любовница на Водрек?
Мадлен, която си сваляше воала, бързо се обърна към него.
— Аз ли?
— Да, ти. Никой не оставя цялото си богатство на една жена, без да…
Тя цяла се разтрепера и не можеше да извади карфиците, с които беше забоден воала.
След като поразмисли, тя развълнувано каза:
— Слушай… слушай… ти си луд… Ти си… Ти си… Преди малко не беше ли ти, който се надяваше, че ще ти остави нещо?
Жорж стоеше изправен до нея и следеше всичките й вълнения, като някой съдия, който иска да улови най-малката слабост на един обвиняем. Той каза, като наблягаше на всяка дума:
— Да… Той можеше да остави нещо на мене… На мене… твоя мъж… разбираш ли…, но не на тебе… на тебе, негова приятелка. Разликата е голяма, съществена, от гледището на приличието… и на общественото мнение.
И Мадлен също се загледа дълбоко и странно в очите му, като че искаше да прочете нещо в тях или да открие това неизвестно у човека, в което никога не може да се проникне и което трудно може да се съзре, когато човек не е нащрек или не внимава; очи, които са като полуотворени врати за проникване в тайните на душата. И тя отговори бавно:
— На мене пък ми се струва, че ако…, че за хората щеше да е еднакво чудно, ако беше завещал всичкото си състояние на тебе.
— Защо? — попита той рязко.
— Защото — каза тя, подвоуми се и пак продължи: — защото си мой мъж; защото ти го познаваш отскоро…, защото аз съм му приятелка отдавна…; защото първото му завещание, направено, когато още Форесте беше жив, пак беше на мое име.