Исполинът рекъл с гръмовит глас:
— Мене ли викаш? Аз съм Бахах, най-силният от духовете. Какво искаш?
— Искам да принудиш дърваря да ми продаде имота си. Ако не се съгласи, накажи го! Прави каквото правиш, накарай го да ми продаде своята земя!
— Ще сторя каквото искаш, но трябва да помниш едно: и да се съгласи момъкът да ти продаде имота, и да откаже — твоята душа ще бъде моя в продължение на десет години след смъртта ти. Съгласен ли си?
— Съгласен.
— Подпиши тогава с кръв, че си съгласен.
И духът подал на благородника лист от кожа и калем от тръстика.
Оня си порязал ръката, натопил калема в кръвта и се подписал. Духът взел кожата и се изгубил.
Още същия ден той срещнал в гората дърваря, който се уплашил доста, като го видял. Момъкът познал, че пред него стои дух, та побягнал навътре в гората. Но духът изведнъж пак се явил пред него.
— Какво искаш от мене, могъщ дево? — попитал момъкът с треперещ глас.
— Искам да си продадеш имота на благородника.
— Зарекъл съм се да не го продавам.
— Ще получиш петдесет хиляди жълтици и всичко, каквото поиска сърцето ти.
— Нищо на тоя свят не ще ме накара да си продам земята.
— Пази се, момко! Аз съм много силен.
— Знам това, дево. Боя се от тебе, но не искам да стана безчестник.
— Безчестие ли е това да направиш добро на своите близки? С десет хиляди жълтици ще купиш много по-хубав имот. Майка ти и сестра ти ще живеят в обилие и разкош. Нито ти ще работиш, нито те ще се мъчат. Съгласи се!
— Не, дево, не мога.
— Знай тогава, че ще те накажа. И ще те наказвам, докато се съгласиш.
Духът прострял ръката си към мястото, където била къщата на дърваря, казал няколко магични думи и се изгубил.
Когато момъкът се завърнал у дома си, той видял, че духът наистина се е заел да му отмъсти. Покривът и стените на къщата били пробити — зеели дупки. В градината и нивата били израсли бодливи храсти.
— Какво се е случило? — запитал той майка си и сестра си, като ги видял, че плачат.
Те му казали, че били в градината. Поливали цветята. Отведнъж се задал черен облак, спуснал се над къщата, задухал студен вятър. Разтърсила се земята, заблестели светкавици, загърмяло. Буря завилняла по нивата и градината. Вятърът бил толкова силен, че повалил на земята и майката, и дъщерята. Тъй лежали те дълго в несвяст. Когато дошли на себе си, видели, че къщата е пробита, а в градината и нивата няма ни цветя, ни жито, а бодливи храсти.
— Какво да правим? — рекла майката и почнала да си кърши ръцете.
— Не се тревожете! — ги утешил синът. — Още утре ще повикам зидари да поправят къщата. А пък аз ще се стегна да изкореня тия трънливи храсти и да засадя цветя.
Така и станало. На другата вечер къщата била поправена, а момъкът изчистил една част от градината.
— За десетина дена — рекъл — ще поправя пакостите, които ни е направил злият дух.
Но когато се събудили на сутринта, видели, че и на покрива, и на стените зеят същите дупки, които били поправени през деня. В градината не се и познавало, че е чистено: храстите били израсли отново — по-гъсти и по-високи.
Тогава момъкът си спомнил за тоягата от лимоново дърво. Той я взел, ударил с нея три пъти по земята и рекъл: „Белам! Телам! Селам!“
В същия миг се появил висок и хубав момък със сини очи, бляскав като звезда, с бели дрехи — сякаш от сребро.
Сиянието, което се излъчвало, било толкова силно, че всички си затулили очите. Тогава се чул глас:
— Не ме ли познаваш, сине мой?
— Лицето ти не познавам — рекъл той, — но добрият глас и кротките ти сини очи ми напомнят оня старец, когото отдавна не съм виждал.
— Аз съм оня, който беше някога старец. Ормузд ме беше пратил да накажа един злосторник, но аз се смилих над него, та го пощадих. С това аз оскърбих Ормузд и той ме прокле да прекарам сто години на земята в неволя. Ти едничък се съжали над мене и ми помогна. Аз знам защо си ме повикал. Не бой се: всичко ще стане от добро по-добро! Аз съм от тези, които превръщат злото на добро: това ни е работа. Затова хората казват: „Всяко зло за добро.“ Ние учим лекарите да използват отровите за лекарства. Ние превръщаме грозните гъсеници в хубави, пъстри и леки пеперуди. Черните облаци разтапяме на благодатен дъжд, за да оросим нивята и градините. Хайде сега излезте от къщата, защото след малко няма да я има!
Когато синът, майката и дъщерята излезли на двора, те видели, че непознатият докосва с лявата си ръка къщата. Тя изведнъж рухнала. Превърнала се на куп тухли и прах. Но след това духът си прострял десницата и на мястото на съборената къща се издигнала изведнъж нова — висока, голяма и хубава като дворец. Всред нея имало вътрешен двор с градинка и голям водоскок.