Младата жена се намръщи, докато той обуваше чорапите на краката й.
Чувстваше се вледенена, но не от климатика.
— Спри, Брейдън. — Това внезапно напрежение в него й причиняваше главоболие. Или пък беше сънят? — Забравих да изключа климатика, но ми харесва да е хладно през нощта. Това е всичко. Трябва да видя отново онези снимки на Породите, които умряха.
Вече си спомни лицата им. Високите скули, екзотичните очи. Угасналите погледи. Мегън преглътна мъчително при спомена.
Очите им бяха безжизнени, но нещо бушуваше вътре в тях, нещо толкова дълбоко, че почти я съкруши, когато го почувства.
— Те знаеха… — заяви тя. — Марк и Ейми, те бяха там, в Академията, когато се препънах в коридора. Бяха с някого… — Опитваше се да си спомни с кого. — Знаеха, че мога да ги усещам. Когато се обърнах да си тръгвам, то беше в главата ми. Не чух никакви мисли. Но чух в главата си как някой ми казва да го запомня.
Брейдън се изправи енергично, улови ръката й, за да й помогне да стане от стола и я изведе от спалнята.
— Разкажи ми за съня — настоя той, докато вървяха надолу по коридора. Ръката му я прегърна през кръста, за да я подкрепя, въпреки че тя вече се движеше нормално.
— Казах ти, неясен е. — Мегън се опитваше да потисне остротата на гласа си, инстинктивният гняв, който беше повече остатък от съня, отколкото някакъв реален гняв. — Но си спомних Марк. Той говореше, напомняше на някой за полет. На някой, който му се разсърди. С него имаше трима други. Момичето, което бе убито заедно с него, и още една двойка.
— Четири Породи? — Брейдън погледна надолу към нея, докато слизаха по стъпалата.
— Двама мъже и две жени — кимна Мегън. — Спомням си лицата им. Спомням си болката на някого. Беше ужасно. Една смесица от гняв и мъка, която нямаше смисъл. Нищо от това няма смисъл. Мислех, че е нещо друго, защото когато се приближих, усещането започна да намалява. Реших, че просто съм уморена, слаба, и че затова мислите и мечтите на новобранците в Академията са по-силни. Това се случва, когато съм изтощена.
— Те са били наясно с това, че ти го усещаш — каза мъжът мрачно, когато влязоха в кухнята. — Можеш ли да се справиш с кафето? Аз ще включа лаптопа и ще се обадя на Джонас. Трябва да те заведем в Убежището незабавно, докато си спомниш с кого са били те. Не можем да поемаме повече рискове.
Мегън стисна зъби при мисълта за имението на Котките, но не каза нищо, само се насочи към кафеварката. Може би Брейдън беше прав. Не можеше да си спомни кой беше с Породите, но знаеше, че споменът ще се върне скоро. Можеше да го усети, неуловим, но все по-близък.
Кого беше видяла с тях? Мегън стисна зъби, докато се опитваше да си спомни кой беше там онази нощ. Спомняше си злото, което я докосна, отпечатъка от поквара и извратени желания.
Докато приготвяше кафето, младата жена чу Брейдън да говори по телефона, гласът му бе тих и овладян.
Въпреки шока, който сънят предизвикваше, Мегън усети вълна от топлина, която се плъзна по тялото й, докато го слушаше да говори. Реакцията й към него беше объркваща. Тя го искаше, без значение къде се намират или какво правят. Дали по време на отчаяно бягство, за да се спасят, или докато се бореше с арогантността му, нямаше значение. И въпреки че знаеше, че хормонът е причина донякъде за възбудата, която пулсираше вътре в нея, също така знаеше, че щеше да го желае така или иначе.
Щеше да го обича така или иначе.
Мегън замръзна при тази мисъл. Не искаше да си признае, че го обича. Той беше арогантен, горделив, по-голям от самия живот, от време на време, и я подлудяваше с измамната си ленивост и сух хумор. Но започваше да й влиза под кожата. По дяволите, той вече й бе влязъл под кожата, завладяваше цялото й същество. Не можеше да си представи живота без него.
— Ще стане късно, докато Джонас успее да дойде тук. Проклетият самолет е в Израел, където събират информация за няколко бивши лаборатории в Близкия изток. Той трябва да го повика обратно, след това да тръгне насам.
— Само един ли е самолетът? — Мегън мразеше отвратителното усещане във вътрешностите си, което усети, когато чу това.
— Единственият годен за действие — каза Брейдън грубо. — Другите са на мисии по-далеч. Не могат да бъдат извикани обратно. Освен това, дори и да го чакаме да се върне в Убежището и след това да тръгне насам, Джонас пак ще бъде по-бърз.