Думите бяха изречени много спокойно. Но мъжът, който се движеше из кухнята й, не. Виждаше напрежението в раменете му, готовността на тялото му. Той беше в пълна бойна готовност.
Брейдън наля кафе, остави го на масата и махна на Мегън да седне, преди да се обърне отново към плота. Докато тя го гледаше и отпиваше от кафето си, той приготви набързо яйца, наденица и препечени филийки. Храненето премина мълчаливо, докато Мегън се опитваше да намери равновесие. Отново.
Можеше да се справи с опасността. Преследването предишния ден беше вълнуващо, въпреки риска от смърт. Да се изправи срещу враг, по-голям и по-силен от нея и да излезе победител, бе нещо, което правеше с лекота. Но сънят й бе въздействал със сила, по мощна от всичко, което бе изпитвала до сега. Мисълта, че някой, когото познава, може да убива толкова жестоко, я разкъсваше.
— Трябва да се преоблека. — Мегън бутна чинията си, доволна, че почти е изяла огромната порция, която Брейдън бе приготвил за нея.
— Върви. Първо си вземи душ. — Породата кимна към вратата. — Аз ще проведа още няколко телефонни разговора, а после ще прегледаме снимките, когато се върнеш долу.
— Ти се опитваш да ме предпазиш — въздъхна тя уморено, като се изправи на крака и го погледна, когато той се приближи до нея. Разгледа изражението му внимателно, когато той се протегна и пръстите му погалиха бузата й.
— Един различен вид предпазване — увери я нежно, гласът му пулсираше от емоция. — Мога да почувствам объркването ти. По дяволите, мога да го видя. И болката ти. Тя… — В погледа му проблесна леко объркване. — Тя ме засяга, Мегън. Бих убил, за да изтрия това, което виждам в очите ти. То разкъсва сърцето ми.
Той разкъсваше нейното сърце. Гърлото й се сви от емоцията в гласа му, от искреността. Връзката, която ги свързваше заедно, се задълбочаваше. Затягаше се. И вместо да побегне, както правеше в миналото си, Мегън не искаше нищо друго, освен да се отпусне в прегръдките му. Само още един път, преди съдбата да има възможност да го откъсне от нея.
Мисълта за това я ужасяваше.
Мегън кимна, без да проговори, и избяга. Имаше нужда от тишина. Искаше да се почувства сама, ненаблюдавана. Нуждаеше се от душ, защото най-сетне бе разбрала защо мъката на онази жена Порода, Ейми, бе толкова силна. И я нараняваше до дъното на душата й, защото ужасно се страхуваше, че не греши за лицето, което се материализира в спомените й.
Мак Кули. Най-добрият приятел на баща й. Насилникът на Ейми и най-вероятно, причината за смъртта й.
Деветнадесета глава
Брейдън усети, че Мегън плаче.
Той стоеше до кухненския плот, ръцете му се подпряха на ръба, а главата му се сведе, докато се бореше срещу стягането в гърдите си.
Тя бе разбила сърцето му и дори не го знаеше.
По дяволите, не си бе представял, че това може да се случи, но можеше да усети болката й. Не съществуваха щитове, нито блокове, достатъчно силни, за да му позволят да избяга от това. Точно както бе усетил въодушевлението й, триумфа й по време на преследването предишния ден, сега усещаше мъката й.
Никога не си бе позволявал да допусне в себе си емоциите на другите. Да остане изолиран, да задържи онази част от себе си незасегната бе наложително, ако искаше да оцелее в един свят, където котилото му бе унищожено пред очите му, и където покварата беше нещо нормално, а не необичайно.
Но не можеше да избяга от половинката си.
Какъвто и да е бил онзи сън, той бе такъв шок за съзнанието й, че възстановяването й от него сега отнемаше цялата й сила.
Брейдън бе доловил желанието й да избяга от него, нуждата от тишина, и й ги позволи. Ситуацията бе достатъчно трудна за нея, но сега, когато истината бе толкова близо, тя беше извадена от равновесие и не искаше да приеме истините, които й се разкриваха.
Сънищата на емпатите бяха доста редки. Без значение колко усилено се опитваха да блокират най-тъмните части на човешките мисли и страхове, никога не успяваха напълно. Поне не човеците емпати. Естествените щитове, с които бяха родени Породите, една учтивост от страна на животинската им ДНК, променяха правилата за някои от тях. Мегън не притежаваше нито един от тези естествени щитове. Сетивата й обаче ставаха все по-силни.
Тя бе усетила очите, които наблюдават къщата, докато се взира през прозореца, като се има предвид, че бе в благословено невежество за това. И Брейдън бе допуснал това невежество, сигурен, че то ще й послужи по-добре, за да се чувства тя удобно, а не — винаги нащрек.