Лицето на Породата се стегна, докато се бореше с желанието да отиде при нея. Но това бе обречена битка и той го знаеше. Можеше да се откаже от опитите си да я успокоява толкова, колкото да се откаже от дишането.
Извади мобилния си телефон от калъфа и бързо набра номера на безопасната линия на ръководителя на екипа отвън.
— Тарик — гласът, който дойде от другата страна на линията, беше изненада.
— Задникът ти трябваше да бъде във Файетвил. — Брейдън се усмихна. — Да държи половинката ти на топло. Тя знае ли, че си играеш?
Тарик се засмя. А смехът бе нещо, което рядко бе чувал от него, докато другият мъж не бе намерил своята половинка.
— Тя е жива и здрава, и със семейството й са в Убежището на гости на съпругите на Калън и Тайбър, докато братята координират действията си със силите за сигурност там.
— С други думи — не — отговори дръзко Брейдън. — Ще ти одере кожата, когато научи.
— Връщаме се обратно с теб, когато Джонас пристигне довечера. Тя ще ми прости — в гласа му звучеше увереността на човек, обичан от съпругата си.
— Надявай се — изсумтя Брейдън. — Покривай къщата плътно до второ нареждане. Ако онези, които следят сградата направят движение, ще се нуждаем от петминутна преднина, ако е възможно.
— Ще се разгърнем и ще заемем пост над тях — гласът на Тарик стана твърд, когато командирът на Породите в него отново излезе на преден план. — Бъди в готовност при падането на нощта. Имам лошо предчувствие с напредване на времето.
Да, той също. Достатъчно, за да бъде близо до неподчинение на директната заповед на Джонас да не мърда, докато не пристигне самолетът.
— На свечеряване ще бъдем напълно подготвени за действие, ако е необходимо.
Брейдън въздъхна. Градът беше лоша позиция. Намесването на невинни хора в престрелката не беше разумно решение.
Затвори телефона и го прибра отново в калъфа му, след което тръгна нагоре по стълбите. Всяка стъпка го приближаваше към нишките от душевна болка, които усещаше, че се излъчват от половинката му.
Неговата половинка.
Господ го бе дарил с нещо толкова ценно, толкова чисто, и той се ужасяваше от това да го види разбито. Сега разбираше защо семейството на Мегън се събират около нея, борейки се да я защитят, да я предпазят злото на света да не я докосне.
Тя беше като пролетен повей на надежда. Беше нахлула в живота му, в сърцето му, и бе откраднала всеки шанс да се защити от нея.
Никога преди не бе смятал, че има слабост. Сега знаеше, че има. Никога не бе вярвал, че може да намери силата, от която се нуждае, извън себе си. Сега разбра, че е грешил. Мегън беше неговата слабост, но и неговата сила.
Брейдън отвори вратата на спалнята и се съблече безшумно, преди да тръгне към банята. Вратата не беше заключена и се отвори лесно, когато ръката му натисна бравата. Звукът на пуснатия душ би трябвало да заглуши риданията й. Миризмата на хлорираната вода би трябвало да прикрие соленото ухание на сълзите й. Но не беше така.
Мъжът пристъпи към ваната, дръпна завесата бавно и се втренчи в Мегън. Тя знаеше, че той е там.
Бореше се да възвърне самообладанието си, да овладее сълзите си, болката си.
— Съжалявам — гласът й беше дрезгав и го изуми със силата на емоциите, които се долавяха в него.
— За какво? — прошепна той, спря водата и я придърпа към себе си. Взе една кърпа от закачалката на стената и й помогна да прекрачи ваната. — За чувствата? Или за това, че си достатъчно силна да плачеш, когато другите не могат?
Той никога не бе плакал.
Младата жена погледна към него. Очите й със син цвят, дълбок като океаните, за които му напомняше, го гледаха от мургавото й лице. Мократа й копринена коса висеше по гърба й и почти докосваше ханша й. Брейдън започна да я подсушава бавно. Зави тъмните къдрици с друга кърпа, след това се зае да попие влагата по тялото й.
Тя беше прелестна. Фигурата й бе оформена от природата, с гладки женски мускули под копринената кожа. Издръжлива.
Имаше извивки там, където трябва — пълните гърди, с перфектния размер, за да изпълнят ръцете на един мъж; закръгления ханш, който дланите му да обхващат лесно, за да я задържат неподвижна за тласъците му; коремът й, леко заоблен, гладък и блестящ, със свой собствен живот.
Брейдън положи длан върху него, възхищавайки се на разликата между неговата по-груба, здрава кожа и меката, лъскава коприна на нейната.