Брейдън излезе от банята и отиде в съседната стая, където бе оставил дрехите си. Облече се бързо, но минаха няколко дълги минути, преди да вдигне погледа си от ботушите, които връзваше и да погледне към Мегън, щом тя влезе.
— Кой беше? — Трябваше да знае кого е видяла. Желанието да го убие го изпълваше с ярост и омраза. Искаше кръвта на копелето.
Усети колебанието й и се запита дали не е доловила яростта, която той се бореше да сдържи. Не искаше тя да я усети, не искаше да разбере тъмната омраза, извираща вътре в него.
— Мислех, че е приятел — Мегън запази гласа си тих, борейки се с болката, нарастваща в нея. Объркване изпълни стаята, съпротивата да приеме, да преодолее инстинктивното отхвърляне на отговорите, които бе открила вътре в себе си.
— Мегън. — Брейдън се изправи бавно и отиде до нея, улови раменете й и се взря в нея. — Трябва да знам кой е бил. Трябва да знам срещу какво сме изправени.
— Вече има смисъл — Мегън го погледна и се засмя кратко и горчиво. — Как е успял да привлече военните. Как е могъл да намери графика ми. Всичко.
Зловещо предчувствие започна да изпълва Породата.
— Мислех, че е приятел — каза тя отново, гласът й беше дрезгав, чувството за предателство я завладя. — Но не е бил. Той е убил онези Породи и сега иска да убие мен, защото подозира, че смъртта им може да предизвика в паметта ми спомена за това как съм ги видяла с него. А беше най-добрият приятел на баща ми, Брейдън. Сенатор Кули. Сенатор Мак Кули.
Бинго.
Двадесета глава
Сенатор Мак Кули. Вече всичко придобиваше смисъл. Той беше един от най-силните противници на Закона за Породите, новият законен указ, който дава автономия на Породите и ги обявява за хора, независимо от тяхната ДНК. Той беше и причината, поради която двама военни съветници бяха задължени да бъдат в Отдела по делата на Породите във Вашингтон, както и двама, които да ръководят цялата охрана и разпитите в Убежището. Не че беше трудно да се заблудят бюрократите, но мисълта за шпионин в къщата, предизвика нетърпеливи тръпки у Брейдън.
Шпионин най-вероятно бе причината, поради която атаките срещу Убежището бяха винаги така точни и защо слабите им места бяха използвани толкова лесно.
— Покажи ми оръжията си. — Двамата слизаха по стълбите, когато Брейдън погледна към засенчените прозорци.
Нощта падаше бързо.
— Килерът. — Завиха по коридора и тръгнаха към посочената врата. Мегън отвори, отмести няколко кутии настрани, откачи палтата от закачалките и ги остави в ъгъла, за да разкрие тежка, метална врата на сейф.
— Рядко ги държа заключени. — Вратата се отвори с дрънчене и разкри впечатляваща гледка на оръжия и муниции. Беше нищо в сравнение с онова, което можеше да се намери в Убежището, но беше впечатляващо.
Докато Мегън не отвори друга врата в дъното. Брейдън вдигна вежди при вида на това, което се криеше там.
— Имаш ли уреди за нощно виждане? — Жената извади чифт от най-модерните военнополеви очила от предпазните им калъфи, пристегна ги на главата си, след това ги плъзна към челото. Придържани от здрави, еластични ремъци, малките очила бяха най-напредналите в технологично отношение. Те изключваха необходимостта от по-големите, тромави модели и имаха няколко малки предимства като екстри в лещите. Буквално виждаха през мрака. Вместо объркващото зелено осветяване, този, който ги носеше виждаше в оттенъци на сивото, с доста слаби неонови цветове, за да разкрият всичко със сърдечен пулс.
— Не толкова добри, колкото твоите — изсумтя Брейдън. — Как, по дяволите, ги получи? Дори отрядите на Тюлените не са ощастливени с тях все още.
— Имам приятели — отговорът й не беше задоволителен, но той я остави на мира засега. Беше по-загрижен за другите играчки, които Мегън извади. Ножове, които бе виждал в научнофантастичните филми и един пистолет с лазерно насочване, който дори не бе пристигнал при военните още.
— Мамка му, Мегън, мисля, че приятелите ти имат лошо влияние върху теб. — Брейдън наблюдаваше как тя пристяга ножовете на различни места по тялото си — на предмишницата, на долната част на краката си, а на гърба си затъкна пистолета.
— Ние, откачалките медиуми, сме склонни да се поддържаме — информира го жената задъхано, когато приключи, след това затвори вратата и го погледна. — И наистина не е необходимо Ланс да знае за тази друга врата.