Мегън се обърна бавно към Ланс. Братовчед й наблюдаваше спора мълчаливо, което не бе характерно за него. Изражението на лицето му не бе успокояващо.
— Направи нещо — каза рязко жената.
— Направих — въздъхна той, погледът му беше сериозен, решителен. — Одобрих го.
Проклятие.
— Тогава можеш да си промениш решението. — Мегън усещаше как трепери и знаеше, че оплесква нещата с тази среща, но не може да го промени. — Не можеш да ме накараш да му позволя да живее в моя дом, Ланс.
Откликът й към Брейдън Арнес беше прекалено силен и ставаше твърде дълбок. Всяка клетка в тялото й беше настроена за него и на нея не й харесваше това. Не го искаше.
— Мегън, седни обратно — Ланс въздъхна уморено, докато се взираше в нея, очите му, почти същия син цвят като нейните, бяха потъмнели от тревога.
— Не искам да сядам — обясни тя с лъжливо търпение. — И определено не искам този саблезъб неандерталец за съквартирант.
Мегън не обърна внимание на тихото ръмжене, едва доловимо и предупредително, което дойде от Брейдън. Точно както се опита да не обръща внимание на искрите, които звукът изпрати по тялото й.
— Братовчедка ти има малък остър език, Ланс. — Тътенът в гласа на Породата се задълбочаваше. — Ще срещне някой, който е способен да го притъпи, при това много скоро.
— Това ще бъде паметен ден — изсумтя Ланс, който изглеждаше почти доволен от едва доловимото предупреждение.
— Ланс… — Мегън се наведе напред, опря ръце на бюрото му и срещна погледа му. — Ние не го познаваме. Той би могъл да стои зад всичко това. — Разбира се, тя знаеше по-добре. Можеше да го усети. — Как можеш да му се довериш достатъчно, за да ми наредиш да му позволя да остане в дома ми?
— Защото онези Койоти се опитваха да те убият, Мегън. — Ланс се наведе напред, гласът му бе гърлен и изпълнен с гняв. — Защото, проклет да бъда, ако седна и наблюдавам как попадаш в шибана засада. Така че свиквай с това. Можеш да ни сътрудничиш или да се обадиш на семейството си и всички да се преместим при теб. Това как ти звучи?
Мегън се отдръпна рязко и се изправи. Да се обади на семейството? Очите й се разшириха при тази заплаха, след това се присвиха яростно. Не помагаше и това, че сякаш Брейдън се наслаждаваше на всеки миг от конфронтацията.
— Като ад. — Тя се опита да запази гласа си умерен, като хвърли на Брейдън обвинителен поглед. Определено щеше да го обвини за това.
Мегън не бе живяла с никого, откакто бе напуснала Академията. Не можеше да се справи с емоциите, които вибрираха между стените от другите, екота от кошмари, мечти, надежди и страхове. И Бог знаеше, че Брейдън трябва да има много кошмари. Към това се добавяше и факта, че я правеше нервна. Е, може би нервност не беше точната дума. Неспокойна, несигурна, неудобно в собствената си кожа. Мисълта за него бе достатъчна да я възбуди, а споменът за онова леко гризване на ухото й бе достатъчен, да накара женската й същност да запламти.
— Мегън, какво, по дяволите, става с теб?
Тя можеше да се обзаложи, че Ланс е също толкова объркан от изблиците й, колкото и тя.
— Знаеш, че не си в безопасност.
Младата жена го стрелна със суров поглед. Той знаеше какво става с нея.
— Не мога да го направя — възрази тя, напомняйки му за проблемите, които имаше с живеенето с други хора, с понасянето на техните страхове и емоции. — Знаеш, че не мога.
Изражението му стана по-твърдо.
— Нямаш избор.
Мегън се завъртя на пети и тръгна към вратата, отказвайки да спори повече по този въпрос. Отказ и точка.
— Мегън, по дяволите, върни се тук! — Гневът на Ланс беше като камшик, който се вряза в чувствителното й съзнание. Тя поклати глава, стисна дръжката на вратата и погледна назад към двамата мъже с презрение.
— Аз не мисля така. — Усмихна се хладно. — Намери му друго легло. Аз нямам свободно — информира ги тя със спокойствие, което не изпитваше, след това отвори вратата и избяга от стаята.
Измина краткото разстояние до собствения си кабинет, решена да събере това, което е необходимо, преди да се отправи към пустинята. Патрулирането в повечето случаи бе скучно, но поне имаше възможност да успокои съзнанието си, за да може да мисли логично. Наистина трябваше да мисли логично точно сега.
Когато влезе в кабинета си, без никакво предупреждение, Мегън бе тласната към стената, вратата се затръшна и характерно, предупредително ръмжене прозвуча от гърдите, към които бе притиснато лицето й сега.