Баща й само изсумтя, докато поставяше дебел слой мехлем върху корема на Мо-Джо.
— Кучето ще се оправи. — Той затвори бутилката кислородна вода, с която бе почистил раната и я върна в чантата си. — Раната не беше много дълбока, той просто е едно голямо бебе. — Погали кучето по главата, преди да напълни една спринцовка и да я инжектира в плътния мускул на рамото. — Ето нещо, което ще облекчи болката. Ще бъде като нов след няколко дни. Ще го взема в клиниката и ще му поставя антибиотици за по-сигурно.
В същото време дядо й сложи чай и джинджифилови бисквити пред нея. Все още усещаше миризмата на смърт навсякъде около себе си. Нямаше начин да яде.
— Кръвната ти захар е ниска, дете мое. Храни се добре. — Той се завъртя около масата и, разбира се, сервира кафе на всички останали. Понякога на Мегън й се искаше да пуши. Ако някоя ситуация изискваше цигара, това бе тази.
— Време е за обяснение. — Баща й се изправи, широкоплещестото му тяло се напрегна, грубо изсеченото му лице подхождаше на гнева в очите му, когато те срещнаха погледа на Брейдън. — Кой, по дяволите, си ти и какво общо имаш с това?
Брейдън се стегна.
— Достатъчно, Дейвид. — Дядо й се притече на помощ. Поне така се надяваше Мегън. — Хайде, всички вие, седнете на масата на Мегън и да говорим с уважение в нейно присъствие. Тя се защитава добре днес. Направила е това, което никой човек не е могъл да направи за нея, и е задоволила душата си на воин със собствената си защита. Време е да празнуваме, не да ругаем нея или тези, които я защитават.
Гордостта на дядо й от нея никога не я бе изпълвала с такава топлина.
Баща й му хвърли недоволен поглед.
— Дейвид… съпруг на дъщеря ми — въздъхна старецът. — Усещам тревогата ти, тъй като тя е моя собствена. Но трябва да те предупредя, нейната съдба не е такава, каквато ти имаш.
Време за спор. Мегън знаеше, че ако не промени темата бързо, баща й и дядо й накрая ще се скарат отново.
— Някой трябва да почисти бъркотията — въздъхна младата жена, избутвайки настрани бисквитите и чая. — Нима всички забравихте, че в коридора ми има два трупа? — попита тя почти недоверчиво. — Те цапат с кръв дървения ми под. Питайте него, той знае всичко за това. — Мегън махна с ръка към Брейдън, който стоеше мълчаливо и бдително.
Прекалено много мъже се тълпяха около нея. А тя беше облечена само с халат и реакцията започваше да вибрира в нея, когато целият този тестостерон започна да ври в яростен водовъртеж. Не искаше да бъде тук по време на битката.
— Моите хора са тръгнали насам. — Брейдън отиде в кухнята и преди Мегън да успее да ахне, или някой друг да протестира, той я вдигна на ръце и закрачи през стаята.
Господи! Беше толкова топъл, надежден. Ръцете й стиснаха раменете му с инстинктивна реакция, докато Мегън се бореше с желанието да се приближи, да поеме повече от естествения щит, който я обгръщаше.
— Не съм бебе. — Тя се опита да го нападне, въпреки внезапното желание да се сгуши в него.
— Не, не си. Но подът е в кръв, а ти си без обувки — Породата я остави на стълбите.
— Понякога виждаш петна от кръв, когато най-малко очакваш. — Той се взираше в нея, златистите му очи бяха сериозни. — Върви. Облечи се. Хората ми ще бъдат тук и ще има сблъсък на характери, така че едва ли искаш да се справяш с това полугола — гласът му се сниши. — И съм дяволски сигурен, че не искам никой друг да види тези перфектни зърна, прозиращи под тази мокра дреха, както сега.
Лицето й пламна, когато ужасеният й поглед се насочи надолу. Зърната й бяха втвърдени. Връхчетата им стърчаха, притискаха се към копринения халат от вътрешната страна и се открояваха ясно.
Мегън надигна глава. Заляха я възбуда и срам. Не беше заради него, уверяваше се тя. Не той бе предизвикал тази реакция. Дори не го познаваше, и не искаше да го познава.
Мегън изсумтя презрително, отказвайки дори да се опитва да обясни отклика на тялото си или да възрази срещу твърдението на Породата.
Брейдън я наблюдаваше как върви към стаята си, гърдите му бяха стегнати, а сърцето му препускаше. Господи, искаше да я обгърне точно толкова, колкото тримата мъже зад него. Още я виждаше на онзи стол, изглеждаше толкова отчаяна — повече, отколкото той можеше да понесе. Беше я вдигнал и пренесъл до стълбите заради собственото си психическо спокойствие. Мисълта за това тя да върви около смъртта в коридора, мисълта, че можеше там да лежи тя, а не двамата Койоти, караше вътрешностите му да се свиват от ярост.