Четвърта глава
Мегън не беше в по-добро настроение на следващата сутрин, отколкото вечерта, когато Брейдън и Ланс довлякоха жалките си задници в стаите й за гости, за да пренощуват. Мъртвите тела бяха разчистени от раздразнителни Котешки породи, една от които беше страховит син на Дявола със сребристи очи, за когото тя искрено се радваше, че не остана дълго.
Баща й и дядо й най-сетне си бяха тръгнали около полунощ — протестиращи. Брейдън и Ланс бяха останали, което означаваше, че сънят бе почти невъзможен, знаейки, че причината за възбудата й е толкова близо. Болеше я за докосването му, кожата й бе толкова чувствителна, че дори чаршафите я дразнеха.
Сега, след като закуската бе отсервирана и кафето вече й действаше, Мегън се вторачи в Ланс и Брейдън. Да се бори с това нямаше да свърши работа и тя го знаеше. Колкото и да мразеше тази мисъл, в предстоящата битка имаше нужда от помощта на Брейдън.
Младата жена погледна към него, осъзнавайки че той я наблюдава внимателно изпод полуспуснатите си клепачи, а тялото му бе напрегнато като пренавита пружина. Дали той също бе възбуден? Дали бе измъчван от същото желание като нея? Желание толкова объркващо, колкото и силно?
Мегън мислено се разтърси, преди да се изправи пред двамата мъже.
— Сега какво? — Тя се облегна на плота и отпи от кафето си, когато те се втренчиха в нея.
Ланс се изправи на крака с въздишка.
— Аз трябва да се връщам в офиса.
Страхливец. Дори нямаше да се помотае наоколо за фойерверките, които сам очакваше в резултат на разговора им.
— Ти си свободна днес. Ще се видим с двама ви в офиса утре сутрин…
— Не. Тя е свободна за неопределено време — проговори Брейдън, сякаш думата му бе закон. Очите на Мегън се присвиха при тона му, а устните й се свиха от раздразнение, когато погледна към него.
— Това е моята работа — озъби се тя. — Не мога просто да си лежа…
— Твоята работа е да останеш жива. — Породата се приближи до кафеварката, за да напълни чашата си. Мегън се отдръпна достатъчно далеч, за да се предпази от докосването на тялото му. — Ще се организираме и ще видим дали можем да разберем какво, по дяволите, става. Ти си връзката… — Погледът, който й хвърли, когато се обърна отново, беше твърд, студен. — Което означава, че ти имаш отговорите.
Това имаше смисъл. Но не значеше, че трябва да й харесва.
Тогава тя погледна към Ланс, забелязвайки напрежението в мускулестото му тяло, безмилостният гняв, който блестеше в сините му очи. По дяволите, радваше се, че не може да почувства това. Не би могла да се справи с него. Това я съсипваше — страхът и тревогата на семейството й заради работата, за която се беше борила толкова отчаяно и слабостта, която емпатията предизвикваше вътре в нея.
— Добре — въздъхна тежко, потискайки тръпката, която премина по гръбнака й. — Толкова за оплакванията ни, че Броукен Бът е прекалено спокоен.
Ланс изсумтя при изказването й.
— Това са твоите оплаквания, Мег. Не моите. Аз получих достатъчно вълнения, когато работих в Чикаго — отсече той.
Беше ядосан. Настина ядосан този път. Мегън се вгледа в затвореното му изражение, в сянката на болка в очите му и почувства как гърдите й се стягат.
— Съжалявам. — Тя го погледна директно. Мразеше факта, че той е притеснен за нея дотолкова, че да бъде така ядосан.
— По дяволите, Мег, не те виня. — Мъжът се протегна, обви ръка около раменете й и я притегли към себе си за една кратка, силна прегръдка. — Запиши си го — каза дрезгаво. — И си пази задника.
Тя го прегърна в отговор. Силно. След това проследи как напуска къщата. Поради някаква необяснима и разстройваща причина докосването му я смути. Като че ли тялото й леко запротестира, почувствало се изведнъж неудобно от утешителната прегръдка на братовчеда, който й бе по-скоро като по-голям брат.
Мегън остана за миг заслушана в шума от отдалечаването му, докато звукът на Райдъра не избледня в далечината, оставяйки оглушителна, изпълнена с напрежение тишина между нея и Котешката порода, който я наблюдаваше внимателно. Тя се обърна да го погледне и видя любопитния блясък в очите му, шеговития израз на лицето му.
— Какво? — попита тя с фалшиво нетърпение, контролирайки дишането си — главно, за да овладее триенето на чувствителните си зърна по дантеления сутиен. Какво, по дяволите, не бе наред с нея? Никога не се бе възбуждала от толкова малко през живота си.