Брейдън се отърси от мисълта за задълбочаващата се връзка, отпусна защитите си срещу Мегън и й позволи да изтегли щита още по-плътно около себе си.
— Това бях аз. — Породата намали скоростта при навлизането в широкото дере, след това спря. — Открих джипа около шест часа преди ти да дойдеш. Направих го приблизително на това място, подуших вонята на Койотите зад завоя. — Той посочи една цепнатина от другата страна на дерето. — Забелязах, че този район е осеян с пукнатини и пещери. Вътре те са като лабиринт и много от тях са свързани. Успях да се промъкна през онези, водещи по-близо до пещерата, в която се бяха скрили Койотите.
Мегън кимна.
— Имахме особено тежък дъждовен сезон преди около десет години. Деретата останаха наводнени и много от тях образуваха дълбоки бразди в скалата. Този е един от дузината най-засегнати райони. Наводненията по тези места могат да се получат силно и бързо — в много от откритите малки пещери, които отиват дълбоко под тях и събират вода, когато вали.
— Преминах през тези канали, докато намеря начин да ги заобиколя — продължи Брейдън. — Не бях далеч от теб, когато те чух да се обаждаш на Ланс. Те те чакаха.
— Но защо мен? — Това бе единственото, което не разбираше.
Когато мъжът отново подкара автомобила напред, Мегън свали прозореца и се загледа в непрестанно издигащите се стени, които ставаха все по-високи с навлизането навътре в дерето.
Брейдън не й отговори. Нямаше начин да й отговори, докато не открият причината за присъствието на Койотите.
Минаха стръмния завой и спряха зад черния джип, който бяха карали Марк и Ейми.
Брейдън наблюдаваше как Мегън огледа района с присвити очи, почти резервирани, сякаш се ослушваше за нещо, което той не можеше да чуе. Най-сетне тя стисна дръжката на вратата и слезе от автомобила. Породата включи контрола на сигурността и я последва.
Той продължи да я наблюдава. Облегнат на предницата на Райдъра, на всеки няколко секунди проверяваше въздуха за гранясалата миризма на Койотите, докато тя се взираше в джипа. Изражението й бе сериозно, напрегнато.
— Те изглеждаха толкова млади. — Заля я тъга, съжаление за животите, които бяха изгубени, преди да могат да се изживеят.
— Ейми беше на двадесет и три, а Марк — на двадесет и четири — каза й Брейдън. — Нито един от двамата не бе на свобода достатъчно дълго, за да познае тази свобода.
Мегън тръгна към отворените врати на джипа. Миризмата на смърт беше гъста, напоената с кръв вътрешност бе нагрята от следобедното слънце. Тя не повърна, както Брейдън би очаквал. Изражението й се стегна, когато се наведе напред, за да провери под шофьорската седалка, след това в конзолата до нея.
Младата жена трепваше на всеки няколко минути, сякаш я боли. Или сякаш чувстваше чуждата болка.
— Твоите хора имаха ли време да го изследват? — попита тя.
— Да, при това старателно — нямаше нищо за откриване. Няколко чанти с храна, квитанции от бензиностанции. Никакви бележки, никакви писма, нищо, което да показва защо са тръгнали или защо са умрели.
— И така, ние защо сме тук? — Мегън се отдръпна, обърна се с лице към него и се намръщи.
— Защото онези Койоти чакаха почти двадесет и четири часа да пристигнеш. Проверихме джипа. Този каньон е друга история. Него ще го огледаме сантиметър по сантиметър. Всеки приток, водещ към скалната стена, всяка пещера. Ще го огледаме. Защото Койотите, които са достатъчно глупави да останат със Съвета по генетика, са твърде тъпи, за да прикрият следите си добре. Те са оставили нещо тук. Бяха тук прекалено дълго време, за да не са. Сега зависи от нас да намерим онова, което са оставили и да разберем защо те искат. А те те искат, бейби. Прекалено много.
В очите на Мегън проблесна страх, но само за миг. Последва го бързо гняв, а после — решителност.
— Могат само да искат тогава. — Лека, хладна усмивка изви устните й. Пресметлива, изпълнена със студено намерение. — И така, откъде да започнем?
Пета глава
Започнаха с опасното изкачване от дъното на клисурата към най-горния край на стръмната скала, която се издигаше над нея на повече от три метра над земята. Местата, където можеше да се хване човек, бяха малко и нарядко и макар падането да не я притесняваше, със сигурност щеше дяволски да боли.
Тяхната цел беше група от малки, тесни отвори в скалните образувания отгоре. Изложени на влиянието на пясъка и дъжда, отворите създаваха тъмни, сенчести пукнатини с тясна издатина между тях.