— Някои тайни е по-добре да останат скрити — сега гласът му бе напрегнат, стегнат от дълбоко уталожен гняв, докато проучваше една от издатините от другата страна на пещерата.
Мегън предположи, че има предвид тайните, които учените бяха разкрили със създаването на Породите. От репортажите, които бе гледала, знаеше, че спора за правата на Породите е подклаждан от пуристките вярвания, че тяхната животинска ДНК ги изключва от описанието за човека. Сякаш човешката ДНК в генома им нямаше голяма стойност. Това бе лудост — расизмът и предразсъдъците, които нарастваха непрестанно срещу Породите. И макар Мегън да долавяше гнева му, го усещаше далечен — не я удряше сурово и болезнено в съзнанието. Беше просто там, естествено. Позволяваше й да диша и да действа. Аномалията беше успокояваща — объркваща, но успокояваща.
— Природата прави онова, което вярва, че е правилно. — Мегън се облегна на скалата и се загледа любопитно в широкия му гръб. — Мислиш ли, че щеше да бъдеш тук, ако не бе сметнат за достоен за живот, Брейдън? — Тя наклони глава, когато Породата се обърна бавно с лице към нея.
Очите му бяха присвити на слабата светлина, изпълваща пещерата, а изражението му бе замислено.
— Не бих се борил за това всеки ден, ако не смятах, че съм достоен — увери я той, а устните му се извиха в подигравателна усмивка, преди да се обърне отново към онова, което проучваше. — Просто вярвам, че някои неща не са били предназначени да бъдат манипулирани. Създаването на живот е едно от тях.
Той приемаше кой и какво е, но Мегън долови и съжаление в гласа му. Може би светът като цяло бе онова, което го разочарова. Точно както и нея.
Младата жена прочисти нервно гърлото си.
— Понякога намесата създава нещо красиво — прошепна най-сетне и погледна отново към него, облизвайки устните си, когато погледът му трепна от изненада.
— Обратно на работа — измърмори тя и се извърна от него, преди непостоянните й емоции да я вкарат в беда. Не се ли бе научила вече, при това повече от веднъж?
Клатейки глава, тя се върна отново към работата си, насочвайки светлината дълбоко в отвора, който водеше навътре в пещерата. Лъчът улови лист сгъната хартия, закътан под прикритието на една скала. Мегън влезе в тунела, наведе се и го извади, след което насочи светлината към него. Компютърно разпечатаният график беше изобличителен документ.
Фийлдс, Мегън. График на патрулиране. Пръстите й потъркаха хартията и от нея се изля омраза. Лична омраза. Не беше безличната злоба на Койотските породи. Беше по-близко. Познато. Мегън познаваше усещането — психичният отпечатък, оставян от всички същества, след като докоснат нещо. Тя прехапа устни и се намръщи към хартията, като продължаваше да я потрива с пръсти. Емоцията беше бледа, но зла. Онзи, който бе разпечатал този график, бе знаел какво я очаква. Знаел бе и се бе наслаждавал на усещането за сила, която идваше от това знание.
— Какво има?
Мегън подскочи стреснато, когато чу гласа на Брейдън в ухото си, едва тогава осъзнавайки колко лесно се бе промъкнал до нея.
— Това е от компютрите в офиса на шерифа. — Тя се намръщи към числата в горната част на разпечатката. — Принтерът автоматично генерира номера за показване местоположението на управлението, където се разпечатва графика.
— Често ли разпечатват? — Брейдън се протегна и взе хартията от ръката й, когато Мегън се обърна с лице към него.
Тя сви рамене.
— Не толкова често. Аз получавам едно копие и Ланс има свое. Освен ако някой не разпечата повече. Но ти трябва парола, за да влезеш в системата.
— Все пак не е съвсем проста система. — Брейдън поклати глава бавно и се взира в хартията един миг, преди да я сгъне отново и да я прибере в джоба си. — Ще го изпратя до лабораториите да видим дали не могат да вземат някакви отпечатъци от него. Въпреки че се съмнявам да се разкрие някой, освен онези Койоти, които са го носили, след всичкото това време.
— От онова, което съм чувала за Съвета, те не тръгват след нашумели или добре пазени жени — каза тя, спомняйки си репортажите, които бе гледала през годините. — Отвличат бегълци. Или жени, които са бедни и без семейство. Не бележат за смърт някого просто така. Защо променят навиците си сега?
Мегън не беше глупачка. Трябваше да има нещо повече, че да тръгнат след нея.
— Права си. — Мъжът се протегна и отмести кичурите коса, които бяха паднали на лицето й. Златистите му очи се присвиха, когато тя се взря в него. — Има още нещо, което те искат. За съжаление нямам представа какво е то. Докато науча, ние ще се борим заедно. Няма да останеш сама, Мегън. Довери ми се, за да ти позволя да се бориш и да живееш.