Устните й се разтвориха при думите му, а сърцето й започна да препуска от близостта му. Трябваше да се вълнува от възможността да се бори, а не от шанса да бъде част от живота на този мъж.
Устните на Брейдън се извиха и лека усмивка омекоти чертите на лицето му.
— Изненадана ли си?
— Малко — призна тя, като усети, че ръката му сега обхваща страничната извивка на шията й, а палеца му гали нежната плът точно под ухото й. Интимността, която се обви около тях, сякаш нахлу във всяка клетка на тялото й.
— Защо? — Брейдън наклони глава.
Мегън сви рамене, несигурна в блатото от възбуда и емоции, които усещаше да нарастват вътре в нея. Брейдън, толкова влудяващ, колкото можеше да бъде, я привличаше към себе си по начин, който тя намираше за невъзможен за преодоляване. Искаше ръцете му около себе си, искаше докосването и целувката му, но повече от всичко искаше мъжът.
— Защо си останала тук? — попита той тогава. — Виждам необуздаността в очите ти, Мегън, нуждата да тичаш свободно, да се бориш и да танцуваш в пламъците на живота. Позволяваш на Ланс да ти дава Уондър, вместо пистолет, и допускаш да бъдеш задушавана в ъгъла, в който живееш. Защо?
Между веждите й се образува бръчка, докато срама от неуспеха й да се бори и контролира емпатията я изпълни отново.
— Това е моят дом. — Тя се опита да се отърси от докосването му.
— Това не е твоят живот. — Брейдън изрече думите, от които тя се опитваше да избяга ежедневно.
— Не е твоя работа. — Мегън се отдръпна от него, без да обръща внимание на мигновения хлад, който обхвана тялото й, когато изгуби топлината му.
— Това е много моя работа — увери я Породата, все още блокирайки изхода на тунела. — Виждам една много силна жена. Жена с достатъчно плам да стопли най-студените нощи или да се бори в най-кървавите битки. И все пак, ти си тук, отегчена от духа си.
Гласът му беше нежен, успокоителен. И в същото време мрачният, богат баритон караше кръвното й налягане да се покачва до едно невероятно ниво на възбуда. Това щеше да я развесели, ако не я плашеше толкова много. Можеше да обикне този мъж, макар да знаеше, че той не може да остане.
— Отегчена? — Мегън вдигна вежди подигравателно. — Виж, Брейдън, как можеш да смяташ това малко кътче пустиня за отегчително? Със сигурност не си склонен да се върнеш към битката толкова скоро?
Той удряше прекалено близо до незарасналата й рана, изкарвайки на повърхността прекалено много неща, които я бяха измъчвали през всичките изминали години.
— Намерих една битка тук — отговори Породата тихо и я тласна по-близо до каменната стена от страната на тунела. — Сега просто трябва да разбера защо има такава, като за начало. Защо една красива, привидно нормална млада жена изведнъж е белязана да умре от Съвета, на който не би трябвало да му пука за нея по един или друг начин. Какво направи, Мегън? Какво си видяла?
Мегън пое дълбоко дъх, взирайки се в него със следа от страх, когато той зададе въпроса. Какво беше направила? Какво бе видяла? Защо бе избягала обратно в сигурния си дом, при семейството си, и се криеше в пустинята, която толкова обичаше, когато в действителност не искаше нищо повече от това да живее живота, който й бе отреден?
Защото беше страхливка. Беше се научила в тежките условия на Полицейската академия, че работата в екип, понасянето на различните емоции — мрачни, често агонизиращи емоции — нарушават вниманието й до точката, в която концентрацията ставаше невъзможна.
Беше преминала курсовете с отличие. Но когато се стигна до тренировъчните маневри, Мегън често застрашаваше екипа, както и себе си. И все пак, това нямаше нищо общо със Съвета.
— Не съм направила или видяла нищо, от което Съвета би се заинтересовал. — Младата жена стисна юмруци от двете страни на тялото си, докато го уверяваше колко греши. — Тук съм, защото това е моят дом. Искам да оставя нещо от себе си тук.
— Тук няма битка. — Очите на Брейдън бяха измамно нежни, тя можеше да види хладината и спокойната пресметливост, които се криеха под чистия кехлибарен цвят. — Тук няма огън, Мегън. — Той се приближи и тялото му се отърка в нейното, докато тя не отстъпи към студената скала зад себе си. — Няма вълнение, нищо, което да стимулира ловкия ти ум и тяло. Ти жадуваш за справедливост. За приключения и вълнения. Жадуваш, и въпреки това стоиш настрана от пиршеството, което те очаква отвъд собствените ти граници. Защо?