— Достатъчно близо — грубият, ръмжащ тон на гласа му изпрати тръпки по гръбнака й, докато тя се притискаше по-силно към скалата зад гърба й.
— Ако си достатъчно близо, стреляй, по дяволите! — Мегън покри лицето си с ръка, когато гръмнаха още изстрели, изпращащи дъжд от камъни, които експлодираха около главата й.
Привеждайки се, тя се прицели и стреля два пъти в дерето към предполагаемата позиция на нападателя си, след това се хвърли към другата страна на стената и се загледа с ужас как скалата, до която беше стояла, поема пет силни залпа. Добре, това беше достатъчно близо до смъртта, както винаги бе искала.
— Учтивостта е важна, бейби. — Веселието в гласа му почти накара устните й да се извият в отговор, когато Мегън се премести по-навътре в пещерата. — Кажи моля.
Шок заля тялото й, когато в слушалката прозвуча сподавен смях.
— Моля? — попита тя яростно, докато мимолетната развеселеност се разсейваше.
— Ето така. Виждаш ли, че не боли?
Мегън изпищя, когато две силни ръце се обвиха около нея в мрака и мъжът погали с дъха си ухото й.
Лакътят й се заби назад в един твърд корем, когато тя се опита да извие крака си около глезена му и да го извади от равновесие. Всичко, което успя да постигне, беше внезапно стягане на ръцете му и дъхът изсвистя от гърдите й.
Адреналинът бликна в нея като фойерверки извън контрол. Той я държеше, обуздаваше я. Шок, страх и преобладаващият инстинкт за оцеляване, бяха всичко, което тя усещаше в този момент. За първи път в живота й чувствата на другите — отчаянието, страховете и гневът на тези около нея, не заливаха съзнанието й. Само нуждата да оцелее.
— Успокой се. Кавалерията е тук. Или нейна версия, както и да е — тихият му смях не успя да възпре прилива на страх и инстинктивното желание да се бори.
— Можеш ли да я измъкнеш? — Мегън само неясно осъзна, че Ланс излая въпроса в слушалките.
— Мога и ще го направя, ако тя спре да се бори с мен като малка тигрица. — Младата жена бе вдигната във въздуха, когато тъмният мъжки глас се задълбочи. — Имаш ли претенции към нея, Джейкъбс? Мисля, че бих искал да я задържа.
Да я задържи? Какво, по дяволите, да не би да беше трофей? Мегън изсумтя, докато се опитваше да го сръга с лакът отново и да го извади от равновесие.
— Разкарай я оттам, по дяволите. Искаш да рискуваш — това е твоята глава. Ние сме на път.
— Пусни ме! — Изпълни я задоволство, когато най-сетне успя да нанесе удар, който го накара да се стегне, хватката му се охлаби достатъчно, за да се отскубне и да се обърне към него.
Тъмни кехлибарени очи се взираха в нея, цветът се засилваше от тъмнината в пещерата.
Спокойствие. То се обви около нея, приглади изострените ръбове на нервите й, принуждавайки я да се съсредоточи.
— Ако ще стреляш, побързай и го направи. — Някакво ръмжене сякаш се промъкваше в гласа му, когато по потъмнялото му от слънцето лице проблеснаха бели зъби. — В противен случай, ще се превърнем в храна за вълците, ако не стигнем до Райдъра ми, преди да ни хванат.
Вече можеше да чуе гласовете извън пещерата. Очевидно бяха повече от един и се приближаваха.
Мегън наведе пистолета си и въздъхна тежко, докато контролът й бавно се възвръщаше.
— Не мисля, че те харесвам — сопна се тя, като се обърна и започна да си проправя път към един тъмен, почти скрит процеп в скалната стена. Тези процепи често се образуваха, когато някой от притоците на реката напукваше по-слабите части на пещерите. Беше толкова широк, колкото да минат през него — дълбок, тъмен, и задушаващо горещ. Тясното пространство обви около нея уханието на мъж, вместо на смърт.
И, о, боже, той ухаеше хубаво. Тъмен и мъжествен като самата земя — топла, твърда и богата от живот. Дяволски прекалено съблазнителен. Защото внезапно не опасността, която ги преследваше, изпълни Мегън. Беше ароматът на мъжа пред нея и чувствените светкавици от усещания, които изпрати по тялото й. Той я накара да мисли за секс.
— Добре. Противоречието само прави живота по-интересен.
Този мъж беше луд, но на нея това й хареса. Усещаше как сърцето й препуска заради опасността, адреналинът подсилва сетивата й, надигащи се в нея с такава естествена висота, че почти я зашеметяваше.
Движеха се бързо и само след няколко минути тънките нишки на слънчевата светлина започнаха да осветяват пътя им.