— Отвън сме — съобщи Брейдън, когато минаха през входа и хукнаха към неговия Райдър, паркиран точно отпред.
— Ние сме на път — повтори Ланс. — Разкарай я от там…
— Не! — Мегън се обърна към мускулестото, диво създание, което скочи на шофьорското място в автомобила, когато тя се завъртя в пасажерската седалка.
Поради някаква причина тя вече не можеше да усеща гнева, желанието за убийство, ужаса и страха, които отекваха в долината. С пристигането на този човек и спокойствието, което сякаш се разпростираше от него като щит, който блокира тези шокиращи емоции, тя отново бе съсредоточена.
— Мога да го направя. — Тя имаше нужда да се бие. Да докаже на себе си, че може. — Не можем да позволим да им се размине. Те убиха и ме чакаха. Трябва да разберем защо.
Той се обърна — необикновено оцветените му очи издаваха развеселено одобрение, а една крива усмивка изви твърдите му, чувствени устни.
— Да ги хванем тогава…
— По дяволите, не! — изкрещя Ланс. — Проклет да си, Брейдън, разкарай я оттам.
Мегън продължи да гледа Брейдън, докато той омотаваше къса кожена лента около златистокафявата си коса и я завърза на тила си.
— Мегън Фийлдс — младата жена протегна ръка, докато вълнението се изливаше от нея.
— Брейдън Арнес. — Ръкостискането му беше здраво, силно и изпрати импулс от енергия, който прониза ръката й и отекна по цялото й тяло. Но от него не идваше нито една от буйните емоции, които тя усещаше от останалите хора. Емоции, които обикновено я оставяха изцедена и неспособна да мисли ясно. Почувства разсейване на останки от по-ранно насилие, ужаса от смърт, но не тя беше отговорна за това; сякаш спокойствието, което той произвеждаше, се разгръщаше към всички около него.
— Брейдън, тя не е достатъчно опитна. Върни я обратно в контролния център — нареди отново Ланс. — Ние можем да се справим с това.
Очите на Брейдън се присвиха, докато я наблюдаваше. Небрежно изключи приемането с едно щракване на микрофона, докато очите му се взираха в нейните.
— Обичаш ли да живееш опасно? — Клепачите му се спуснаха. Гладен, почти сексуален израз премина по лицето му.
Една усмивка трепна по устните на Мегън, когато изключи и своя микрофон.
— Аз живея за опасността.
Брейдън се завъртя на седалката си, запали мощния двигател на Райдъра и го форсира. Без предпазни колани, без нито една предупредителна дума, той завъртя рязко волана и автомобила забуксува по песъчливата почва, когато пое към дерето.
— Протектори на гумите и брониран щит включени. — Мегън активира настройките за сигурност, преди да провери оръжието си и да свали прозореца от нейната страна.
Куршумите й щяха да преминат през защитното поле без проблеми, но всичко, изстреляно към него щеше да експлодира безвредно, преди да докосне автомобила. Или поне в повечето случаи.
— Неправилно оръжие.
Мегън се обърна и очите й се разшириха, когато Брейдън се протегна към пода между седалките и извади една автоматична пушка с лазерно насочване.
— Пробвай това.
Абсолютно незаконно.
Харесваше й!
Мегън отвори съзнанието си за спокойствието, което идваше от Брейдън, концентрира се върху него, позволявайки му да се слее с нейните собствени крехки брони, и констатира, че е по-лесно, отколкото можеше да си представи, докато изпробваше тежестта на оръжието, което той й подаде.
Напълно автоматичната пушка с лазерно насочване изстреля един смъртоносно точен залп, който остави дупка с размера на Гранд Каньон в единия от мъжете.
Също като човека, и оръжията, които притежаваше, не носеха остатъци от насилие или ярост. Те бяха инструменти, нищо повече.
— Мъртвите не могат да отговарят на въпроси, скъпа — напомни й Брейдън, когато тя му хвърли един пронизващ поглед.
— Ланс ще застреля и двама ни. — Смръщване замени удоволствието й.
— Да, но неговите куршуми не убиват — изсумтя мъжът. — Проклети полицейски глупости. Какво се случи с добрите стари дни?
Мегън се обърна. Подпря цевта на пушката на прозореца щом ускориха след завоя на дерето, където се намираше нейният Райдър. Оръдеен огън се взриви в бронята им.
— На три часа — изкрещя Брейдън местоположението. — Прати ги в ада.
Пръстът й се стегна на спусъка, подпря пушката и на рамото си за допълнителна опора и позволи на оръжието да я удари, когато дръпна спусъка и сякаш запрати стрели на смъртта към стената на дерето.