Но изглежда не можеше да се изключи светът, който я обграждаше. Преумората я изяждаше жива, замъгляваше разума й, като правеше невъзможно за нея да разграничи или да направи разлика между отделните мисловни модели.
Прониза я скимтене от агония. Не нейна болка, а нечия друга, ослепителна и дълбока. Вълна от неутешима скръб и ярост, която я накара да се срине на колене и я остави задъхана.
Това не беше първият път, когато емоциите, изпълващи Академията я изваждат от строя. Новобранците бяха млади, някои по-яростни от други. И късно нощем техните изкривени сънища и кошмари се протягаха към нея и измъчваха чувствителния й мозък.
Тази нощ обаче беше по-лошо. Може би комбинацията от изтощение и собствените й страхове бе причината. Или напрежението от опитите да скрие проклятието, което я преследваше на всяка крачка, от началниците си, като същевременно уверява родителите си, че щитовете срещу талантите, които е наследила, се развиват. Което и да беше, тя бе поставена в капана на болката, бореща се за контрол.
Мегън се надигна уморено на крака олюлявайки се от прилива на ярост, който се блъсна в главата й. Насъбраният ужас беше мъчителен за усещане. Воят от тихи писъци, решимостта да се сдържат кошмарите.
Бягство… Думата сякаш беше прошепната в съзнанието й.
Свобода… Това не беше дума, беше молба, копнеж, надигащ се дълбоко от душата, който я разтърси до основи.
Стискайки с едната си ръка главата си, Мегън се запрепъва към затворените двойни врати, извеждащи от залата за тренировки. Зрението й бе замъглено и разфокусирано, когато блестящи късчета светлина експлодираха зад клепачите й. Клатейки глава, тя улови металната дръжка и натисна тежката врата, докато се бореше със скимтенето, надигнало се в гърлото й.
Свобода… Викът отекна в главата й, а стомахът й се сви от болка. Господи, дали някога бе изпитвала подобна болка? Надигна се неканена, профуча през съзнанието й и набра сила, когато Мегън се насили да излезе в коридора.
— Уау! Мегън. Скъпа, това ти ли си?
Мегън се дръпна назад и едва не падна в отчаянието си да избяга, докато се бореше да фокусира погледа си върху това, което знаеше, че е врагът. Не, друг враг. Тя поклати глава, опитвайки се да се отдалечи от объркващите отпечатъци, които я връхлитаха.
Но не враг стоеше пред нея. Намръщен, пред нея стоеше най-добрият приятел на баща й, бившият конгресмен Мак Кули. Светлосините му очи бяха изпълнени със съчувствие и загриженост. Мегън тръсна глава, опитвайки се да я проясни, объркана от злото, което бе почувствала при докосването му.
— Г-н Кули — младата жена прочисти гърлото си, борейки се да изглежда нормално. — Извинете. Не се чувствам добре.
Усещаше как болката става все по-силна. Агонията, която тя предизвикваше, пронизваше главата й, разкъсвайки я на парчета.
— Много си бледа, Мегън. Позволи ми да ти помогна да стигнеш до медицинския пункт. — Той понечи да я докосне отново.
— Не! — Поклати глава яростно. — Ще се оправя, наистина.
Тя пое дълбоко дъх и изобрази една усмивка на лицето си, докато го гледаше в светлосините очи.
Лед. Те бяха студени, остри късове от замръзнала злоба.
Мегън примигна и видението изчезна. Видя само загриженост, само съчувствие.
— Конгресмен Кули? Хеликоптерът ви чака. — Жената обърна глава.
Имаше четирима други с него. Млади хора. Или пък бяха възрастни? Определено бодигардове, тя познаваше външния им вид. Погледна в очите на този, който проговори, приятен млад мъж със спокойни черти на лицето и мъртви очи.
Ярост разяде стомаха й, закипя вътре в него, заплахата да изригне беше толкова противна, толкова болезнена. Негова ли беше тази ярост? Или нечия друга? Откъде идваше? Погледът й обходи всеки от петимата, докато тя се опитваше да установи източника на емоцията.
Но нямаше такъв. Както винаги, Мегън не можеше да проследи пътя, достигащ до нея, познаваше само болката.
— Един момент — гласът на Мак не стана ли по-студен? Долови ли в него обещание за отмъщение? Не можеше да бъде. Мак беше един от най-милите хора, които познаваше.
— Добре съм, г-н Кули. — Мегън се изправи, въпреки студената пот, която я покриваше, леденият поглед, който я изгаряше.
— Опитвам се да завърша по-рано. Предполагам, че се насилих прекалено много тази вечер.