— Ейлмър, сериозно ли говориш? — попита Джорджиана, като го гледаше с удивление и страх. — Ужасно е да притежаваш такава власт или дори само да мечтаеш да я притежаваш.
— О, не се притеснявай, любов моя — отвърна съпругът й. — Няма да навредя нито на тебе, нито на себе си, като внеса такава дисхармония в живота ни. Само искам да разбера колко нищожно в сравнение с това е умението, необходимо за отстраняването на тази малка длан.
При споменаването на белега, Джорджиана както винаги потрепера, сякаш бяха допрели нажежено желязо до бузата й.
Ейлмър отново отиде в лабораторията си. Тя чуваше гласа му в отдалечената стая с пещта да дава нареждания на Аминадаб, чиито дрезгави, недодялани и безобразни звуци в отговор повече напомняха ръмженето и воя на див звяр, отколкото човешка реч. След няколкочасово отсъствие Ейлмър отново се появи и й предложи да разгледа сбирката му от химически продукти и полезни изкопаеми. Сред първите той й показа малко мускалче, което, както отбеляза той, съдържало тънък и все пак изключително силен аромат, способен да пропие във всичките ветрове, духащи над една държава. Стойността на съдържанието на това малко мускалче била неизчислима. Докато казваше това, той пръсна малко от есенцията във въздуха и помещението се изпълни с остър и ободряващ сладък аромат.
— А това какво е? — попита Джорджиана, като посочи малък кристален глобус, съдържащ оцветена в златно течност. — Толкова е красиво за окото, че бих го помислила за елексира на живота.
— В известен смисъл е това — отвърна Ейлмър, — или по-скоро елексирът на безсмъртието. Това е най-скъпоценната отрова, приготвяна някога на този свят. С нейна помощ мога да огранича живота на всеки смъртен, който ми посочиш. Силата на дозата ще определи дали да се мъкне още години по земята или да падне мъртъв след миг. Никой крал не би могъл да опази живота си върху охранявания си трон, ако аз си въобразя в тая лаборатория, че добруването на милиони хора ми дава право да го лиша от него.
— Защо държиш това страховито вещество? — попита ужасена Джорджиана.
— Не губи доверие в мене, скъпа — отвърна съпругът й с усмивка. — Целебните й свойства са още по-големи от рушителните. А я погледни тук! Ето ти едно много силно козметично средство. Няколко капки от него, разтворени във ваза с вода, и луничките могат да се измият от лицето, както човек си мие ръцете. По-силна настойка отнема руменината от бузата и превръща розовата красота в бледен призрак.
— С това ли смяташ да намажеш бузата ми? — попита Джорджиана нетърпеливо.
— О, не — бързо отвърна мъжът й. — Това е за повърхностно лечение. Твоят случай изисква проникване по-надълбоко.
В разговорите си с Джорджиана Ейлмър обикновено я разпитваше какво чувствува и как понася затворничеството си и околната температура. Въпросите бяха по особен начин задавани, та Джорджиана започна да подозира, че вече е подложена на някакви манипулации — било чрез ароматизирания въздух, който дишаше, или чрез храната, която приемаше. Имаше също така чувството — но това би могло и да е чисто въображение — че целият й организъм е някакси възбуден. Едно странно, неопределимо усещане пропълзяваше по вените й и караше сърцето да изтръпва наполовина от болка, наполовина от удоволствие. Все пак, осмелеше ли се да погледне към огледалото, съзираше бледния си като бяла роза образ и аления белег, отпечатан върху бузата. Даже и Ейлмър не го ненавиждаше сега колкото нея.
За да разсее скуката през часовете, които съпругът й смяташе за необходимо да посвещава на изследвания и анализи, Джорджиана преглеждаше книгите от научната му библиотека. В много от потъмнелите старинни томове откри глави, пълни с романтика и поезия. Това бяха творби от средновековните философи като Алберт Магнус1, Корнелий Агрипа2, Парацелз3 и прочутия монах4, създал пророческата Бронзова глава. Всички тия древни естественици бяха изпреварили своето време и все пак бяха проникнати от характерното за него лековерие. Затова им вярваха, а и самите те вероятно си въобразяваха, че изучаването на Природата им е дало власт над нея, а физиката им позволява да овладеят света на нематериалното. Не по-малко любопитни и фантастични бяха и ранните публикации на Кралското научно дружество, в което неговите членове, малко запознати с пределите на възможното в природата, безспир описваха чудеса или предлагаха начини за постигането им.