Най-интересен за Джорджиана обаче бе един огромен том, изписан собственоръчно от съпруга й, в който бе регистриран всеки експеримент в научната му кариера, първоначалната му цел, методите, използувани за постигането й, успеха или провала, както и обстоятелствата, довели до едното или другото. Книгата бе всъщност едновременно история и символ на неговия пламенен, амбициозен, изпълнен с въображение и все пак свързан тясно с практиката усилен живот. Той боравеше с физическите явления така, сякаш зад тях не се криеше нищо друго и все пак ги одухотворяваше всичките и бягаше от материализма, тласкан от силното си, неудържимо влечение към безкрайното. В неговите ръце и най-безжизненото нещо на земята добиваше душа. Докато четеше, Джорджиана започна да уважава и обича Ейлмър по-дълбоко от всякога, но вярата й в неговите оценки стана по-слаба от преди. Независимо от многото неща, които той бе постигнал, Джорджиана не можеше да не забележи, че великолепните му успехи бяха почти неизменно провали, сравнени с идеала, към който той се бе насочил първоначално. Най-бляскавите му диаманти бяха всъщност обикновен чакъл и той сам усещаше това, като ги сравняваше с неизброимите съкровища, разположени отвъд пределите на възможностите му. Томът, изпълнен с постижения, донесли признание за своя автор, бе все пак една история по-меланхолична от която и да било друга, написана от човешка ръка. Това бе една тъжна изповед и неспирно изброяване на недостатъците в сложната човешка натура — духът, обременен от плът и принуден да работи сред материалното. Отчаянието, обхванало висшето начало, съзнало, че е така безславно ограничено от земното. Навярно всеки гений, в която и да било област би открил собствения си опит в дневника на Ейлмър.
Записките така дълбоко поразиха Джорджиана, че тя захлупи лице върху отворената книга и избухна в сълзи. В това положение я намери съпругът й.
— Опасно е да се четат книгите на магьосник — каза той с усмивка, но на лицето му бе изписано напрежение и недоволство. — Джорджиана, погледна ли някои страници в тая книга, аз едва се овладявам. Внимавай, защото може да се окаже също така пагубна и за теб.
— Тя ме накара да те боготворя повече от всякога — каза Джорджиана.
— Е, почакай да успея сега — отвърна той, — и тогава можеш да ме боготвориш. Аз едва ли ще считам, че не го заслужавам. Само че сега те търсех заради обаянието на гласа ти. Попей ми, скъпа моя.
И така тя започна да лее музиката на своя глас, та да утоли жаждата на духа му. После той си тръгна с изблик на момчешка веселост, като я увери, че заточението й ще трае още съвсем кратко и че сигурността в успешния изход вече била пълна. Той едва бе излязъл, когато Джорджиана усети неудържимо желание да го последва. Забравила бе да каже на Ейлмър за едно нещо, което вече от два-три часа привличаше вниманието й. Беше някакво усещане в областта на фаталния белег — не болезнено, но предизвикваше една възбуда в целия й организъм. Забързана след съпруга си, тя за първи път влезе в лабораторията.
Първото, попаднало пред погледа й нещо, бе пещта, този разгорещен и неспокоен труженик, с ярката светлина на огъня, който изглежда бе горял векове, ако се съди по дебелия пласт сажди над него. Един дестилационен апарат работеше с пълна пара. Из помещението бяха пръснати реторти, тръби, мензури, поти и други уреди за химически изследвания. Някаква електрическа машина стоеше напълно готова за употреба. Атмосферата бе потискаща и душна, нечиста поради смрадливите газове, получавани при научните процеси. Строгата домашна простота на помещението с голите му стени и тухлен под се видяха странни на Джорджиана, привикнала към фантастичния разкош на своя бодуар. Но онова, което главно, наистина почти изключително привлече вниманието й, бе видът на самия Ейлмър.
Бледен като смъртник, възбуден и изцяло погълнат, той се бе надвесил над пещта, сякаш от неговото най-голямо внимание зависеше дали дестилираната течност ще се превърне в елексира на вечното щастие или нещастие. Колко различно бе това от жизнерадостния и весел израз, наложен, за да окуражи Джорджиана!
— Внимателно сега, Аминадаб, внимателно човекомашино, внимателно ти, човеко от плът! — мърмореше Ейлмър повече на себе си, отколкото на своя помощник. — Едно движение повече или по-малко в тоя момент и край на всичко.