— О! О! — смотолеви Аминадаб. — Вижте, господарю! Вижте!
Ейлмър бързо вдигна поглед и най-напред почервеня, а после стана по-бледен от всякога, като съзря Джорджиана.
Втурна се към нея и я сграбчи така, че остави следи от пръстите си върху ръката й.
— Защо си дошла тук? Нямаш ли вяра в мъжа си? — извика той разярен. — Защо носиш сянката на тоя фатален белег в моята лаборатория? Не е хубаво това. Върви си, любопитна жено, върви си!
— Не, Ейлмър — отвърна Джорджиана с една твърдост, от която характерът й не бе лишен, — не си ти този, който има право да се оплаква. Ти не вярваш на жена си, ти скри безпокойството, с което наблюдаваш сега експеримента. Не мисли така лошо за мене. Кажи ми на какъв риск сме изложени, аз няма да се уплаша. Моят дял в него е далеч по-малък от твоя.
— Не, не, Джорджиана — отвърна Ейлмър нетърпеливо, — това не може да стане.
— Добре — каза тя кротко. — Знай, Ейлмър, че ще приема всяко лекарство, което ми донесеш, но тласкана от същата сила, която би ме накарала да глътна и отрова, стига да е поднесена от твоята ръка.
— Моята чудесна женица — промълви Ейлмър, дълбоко трогнат. — До днес не познавах дълбините и висотите на твоята природа. Нищо няма да скрия. Знай тогава, че тая алена ръка, макар да изглежда повърхностна, е стиснала цялото ти същество толкова дълбоко, колкото аз изобщо не подозирах в началото. Вече приложих средства, достатъчно силни да направят всичко, освен да променят целия ти организъм. Остава да се опита само още едно нещо. Ако не успеем и с него, ние сме свършени.
— И защо не смееше да ми кажеш?
— Защото, Джорджиана — отвърна Ейлмър тихо, — съществува опасност.
— Опасност? Съществува само една опасност — тази ужасна дамга да остане върху бузата ми! — извика Джорджиана. — Махни я! Махни я, каквото и да ни струва това или ще се побъркаме и двамата!
— Бог вижда колко прави са думите ти — отвърна Ейлмър тъжно. — А сега, скъпа, върни се в бодуара си. След малко ще бъде проверено.
Той я придружи обратно и се раздели с нея с една тържествена нежност, която далеч по-ясно от думите му показваше колко много е заложено сега на карта. След излизането му Джорджиана потъна в размисъл. Разсъждаваше върху характера на Ейлмър и му отдаде дължимото повече от когато и да било по-рано. Сърцето й ликуваше и потръпваше от благородната му любов — така чиста и възвишена, че не би приела нищо по-малко от самото съвършенство, вместо да се примири с нещо по-земно от онова, за което бе мечтал. Усети колко по-ценно е такова чувство от някое по-скромно, което заради нея би се примирило с недостатъка, извършвайки предателство спрямо свещената любов, като принизи съвършената идея до равнището на действителността. С цялата си душа се помоли да може поне за миг да удовлетвори неговите най-дълбоки и възвишени схващания. След миг съзна, че това не може да стане, защото неговият дух бе в постоянно движение, вечно устремен и всеки следващ миг изискваше нещо, което надвишаваше целта от предишния.
Шумът от стъпките на мъжа й я върнаха към действителността. Носеше кристален бокал, пълен с безцветно като вода питие, което бе достатъчно бистро, за да бъде елексира на безсмъртието. Ейлмър бе бледен, но това по-скоро изглеждаше следствие от изтощение на ума и напрежение на духа, отколкото от страх или съмнение.
— Лекарството е приготвено по всички правила — каза той в отговор на погледа й. — Не може да има провал, освен ако не ме подведе цялата ми наука.
— Да не беше ти, скъпи ми Ейлмър — забеляза Джорджиана, — може би щях да се отърва от този белег на тленността, като се откажа от самата тленност в полза на каквото и да било друго състояние. Животът е само едно печално притежание за хората, стигнали точно онова духовно равнище, на което съм аз. Да бях по-слаба и глупава, то би могло да се превърне в щастие. Да бях по-силна, щях успешно да го преживея. Но след като съм това, което смятам, че съм, струва ми се, че сред всички смъртни най-много ми подхожда да умра.
— На тебе ти подхождат небесата и то без да си вкусила смъртта! — отвърна съпругът й. — Но защо говорим за умиране? Лекарството не може да не успее. Наблюдавай действието му върху това растение.
На прозореца бе поставена саксия с мушкато, поразено от някакви жълти петна, покрили всичките му листа. Ейлмър изля малко от течността върху почвата, в която растеше. Малко след това, когато корените на растението поеха влагата, грозните петна започнаха да отстъпват пред живата зеленина.
— Нямаше нужда от доказателства — каза Джорджиана тихо. — Дай чашата. С радост залагам всичко на твоята дума.
— Изпий го тогава, благородно създание!