възкликна Ейлмър с пламенно възхищение. — И най-малко петънце несъвършенство не засенчва твоя дух. Видимият ти образ също ще бъде напълно съвършен след миг.
Тя изпи течността и върна чашата в ръката му.
— Много е освежително — каза тя с ведра усмивка. — Прилича ми на вода от небесен извор. Има някакъв неуловим аромат и много приятен вкус. Уталожи трескавата жажда, която ме мъчеше от много време. А сега, скъпи, нека да поспя. Моите тленни усещания обгръщат духа ми както листенцата на розов цвят обгръщат пъпката му при залез слънце.
Последните думи изрече малко неохотно, сякаш за да произнесе тези провлечени и неясни срички й трябваше повече енергия, отколкото можеше да събере. Те едва се отрониха от устата й и Джорджиана потъна в сън. Ейлмър седеше край нея и я наблюдаваше, изпълнен с чувствата на човек, за когото целият смисъл на живота зависи от предстоящото изпитание. Сред тях все пак бе примесена и изследователската стръв, характерна за човека на науката. И най-дребните неща не убягваха от погледа му. По-ярка руменина на бузата, лека аритмия в дишането, трепване на клепача, едва доловима тръпка на тялото — това бяха подробностите, които отбелязваше в големия си дневник, докато минутите отминаваха. Усилен мисловен процес бе оставил своя знак върху всичките предишни страници на книгата, но всички мисли, трупани през годините, бяха съсредоточени върху последната.
Потънал в тези занимания, той не пропускаше да хвърля често поглед към фаталната длан, като при това потръпваше. Дори веднъж, подтикнат от странно и необяснимо чувство, докосна тази длан с устни. Докато правеше това, сърцето му се сви, а Джорджиана, потънала в дълбок сън, се размърда притеснено и промърмори, като да протестираше. Ейлмър се върна към наблюденията си. Те не останаха безплодни. Алената длан, така ярко откроена отначало върху мраморната бледност на бузата на Джорджиана, сега започна да губи очертанията си. Джорджиана си оставаше по-бледна от всякога, но с всяко вдишване и издишване белегът губеше по малко от по-раншната си отчетливост. Присъствието му бе ужасно — оттеглянето му бе още по-ужасно. Наблюдавайте как избледняват върху небосклона багрите на дъгата и ще разберете как си отиваше този тайнствен знак.
— Боже мой! Почти изчезна! — каза си Ейлмър с едва сдържан възторг. — Кажи-речи не го забелязвам вече. Успех! Успех! Сега доби съвсем бледорозов цвят. И най-малкият приток на кръв в бузата й ще го покрие. Но тя е така бледа!
Дръпна завесата на прозореца и пусна дневната светлина да влезе в стаята и да докосне бузата й. В същия миг чу едно грубо прегракнало хихикане, което от години му бе известно като израз на задоволството на неговия слуга Аминадаб.
— О, тленна плът! О, недълговечна материя! — извика Ейлмър, смеейки се като луд. — Ти ми служи добре! Материя И дух — земя и небе — и двете изиграха ролята си в това тук! Смей се, робе на сетивата! Ти заслужи правото да се смееш.
Тези възгласи смутиха съня на Джорджиана. Тя бавно отвори очи и погледна в огледалото, поднесено от съпруга й за тази цел. Слаба усмивка пробяга по устните й, като видя колко трудно забележима бе сега алената длан, която някога грееше така ужасно ярко, сякаш за да пропъди цялото им щастие. След това обаче погледът й потърси лицето на Ейлмър с тревога и страх, които той по никакъв начин не можеше да си обясни.
— Бедния ми Ейлмър! — промълви тя.
— Бедния ли? Нищо подобно! Най-богатия, най-щастливия, най-облагодетелствувания! — възкликна Ейлмър. — Моята несравнима жена! Успяхме! Сега си съвършена!
— Бедния ми Ейлмър — повтори тя с една нежност, надвишаваща всичко човешко, — ти се целеше високо и се справи блестящо. Не се разкапвай, задето с толкова възвишено и чисто чувство отхвърли надоброто, което природата бе в състояние да ти предложи. Ейлмър, скъпи Ейлмър, аз умирам.
Уви, това бе истина! Фаталната длан се бе вплела в тайната на живота и бе оная връзка, чрез която ангелският дух поддържаше своето единение с тленното тяло. Докато алената сянка на белега — този единствен знак на човешкото несъвършенство — изчезваше от бузата й, последното дихание на съвършената сега жена се отдели във въздуха и душата й, спряла за миг край съпруга, полетя към небесата. Тогава прегракналото хихикане се чу отново! Нелепата земна съдба както винаги ликуваше в неизменната си победа над безсмъртното начало, което в това неясно състояние на недоразвитост търси една съвършена завършеност. И все пак, ако Ейлмър бе постигнал по-дълбока мъдрост, той не би се отказал по такъв начин от щастието, което би съградило земния му живот от същия материал, както и небесния. Временното обстоятелство се оказа твърде силно за него — той не съумя да прозре през мъглявините на времето и дошъл един път завинаги във вечността, да намери съвършеното бъдеще в настоящето.