Ако бях открил тази противна истина по-рано, преди да инвестирам петнадесет хиляди думи в разказа за Долан, Елизабет и съпруга на Елизабет — герой в стила на Едгър Алън По, със сигурност щях да изпратя „Кадилакът на Долан“ в чекмеджето на незавършените разкази. Но не можах да осъзная това по-рано, не исках да спра и направих единственото нещо, за което можах да си помисля: обадих се на по-големия ми брат и го помолих за помощ.
Дейв Кинг е това, което ние, жителите на Нова Англия наричаме истински шедьовър, вундеркинд с тестуван коефициент на интелигентност над 150 (ще откриете някои размишления на Дейв чрез гениалния брат на Бау-Уау Форной в „Краят на цялата бъркотия“), който премина през училище като на ракетна шейна, завърши колеж на осемнадесет години и започна веднага работа като гимназиален учител по математика в гимназията в Брунсуик. Много от повтарячите по алгебра бяха по-възрастни от него. Дейв бе най-младият човек, избиран някога за член на градската управа в щата Мейн и бе избран за кмет на града на двадесет и петгодишна възраст. Той е истински ерудит, човек който знае всичко.
Обясних проблемите на брат си по телефона. Седмица по-късно получих от него жълт плик и го отворих обезсърчено. Бях сигурен, че ми е изпратил цялата информация, от която се нуждая, но бях също така сигурен, че няма да ми свърши работа, почеркът на брат ми е абсолютно ужасен.
За мое щастие открих видеокасета. Когато я включих, видях брат си седнал на маса, покрита с висока купчина пръст. Като използваше няколко колички-играчки той ми обясни всичко, което трябваше да зная, включително онази удивително зловеща теза за дъгата на падане. Дейв ми каза, че моят герой трябва да използва оборудването за ремонт на магистралата, за да погребе Кадилака на Долан (в първоначалния вариант го правеше на ръка), обясни как точно да запали без ключ големите машини, които местното Пътно управление вероятно ще остави по различни обекти. Информацията бе великолепна… даже може би прекалено. Промених точно толкова, че ако някой се опита да задейства пътните булдозери и ескаватори, нищо да не се получи.
И още нещо за този разказ: когато го свърших, просто го мразех. Абсолютно го ненавиждах. Никога не съм го публикувал в списание, просто го запокитих в един от кашоните със скапани стари неща, които държа в коридора зад кабинета ми. Няколко години по-късно Хърб Йелин, който публикува страхотни издания в ограничен тираж като шеф на „Лорд Джон Прес“, ме попита дали би могъл да направи едно издание с ограничен тираж на някой от разказите ми, за предпочитане все още непубликувани. Тъй като харесвам книгите му, които са малки, красиво изпълнени и често крайно ексцентрични, излязох в това, което наричам „Коридора на Съдбата“ и прерових кашоните си да видя дали има нещо, което си струва да се извади от забравата.
Натъкнах се на „Кадилакът на Долан“ и ето, че времето отново бе свършило работата си — звучеше много по-добре, отколкото си спомнях и когато го изпратих на Хърб, той го прие с ентусиазъм. Направих още поправки и той бе публикуван в ограничен тираж от петстотин бройки от издателството „Лорд Джон Прес“. Отново го редактирах за този сборник и съвсем промених мнението си за него, даже го поставих на челно място. Дори и да няма други достойнства, това е един разказ на ужаса със смахнат разказвач и историята му за едно особено погребение в пустинята. Но специално този разказ повече не е мой, той принадлежи на Дейв Кинг и Хърб Йелин. Благодаря ви, момчета.
Да страдат дечицата — Този разказ е от същия период, както и повечето от разказите в „Нощна смяна“ и първоначално бе публикуван в „Кавалиър“. Всъщност почти всичките ми разкази от 1978 година са публикувани там. Не го включих тогава, тъй като редакторът Бил Томпсън чувстваше, че книгата става тромава — така се изразяват редакторите, когато казват на писателите, че трябва да съкратят дадена книга, за да не скочи цената й до небесата. Предпочетох да извадя разказа, озаглавен „Сиво Вещество“ от „Нощна смяна“. Бил гласува за изваждането на „Да страдат дечицата“. Съобразих се с оценката му и прочетох внимателно разказа, преди да реша да го включа тук. Много го харесвам, той до известна степен носи атмосферата в разказите на Рей Бредбъри от края на четиридесетте и началото на петдесетте — онзи сатанински Бредбъри, който с наслада описва бебета-убийци, дегенерати-собственици на погребални бюра и разкази, които биха оценили само любители на ужаса. С други думи, „Да страдат дечицата“ е ужасна и отвратителна шега, без никакви компенсиращи социални достойнства. Обичам такива разкази.