Стивън Кинг
Бележки (Skeleton Crew)
Не всички се интересуват как се появяват Разказите и това е съвсем естествено — не е нужно човек да разбира как работи двигателят с вътрешно горене, за да може да кара кола и не е нужно човек да познава обстоятелствата около един разказ, за да изпита удоволствие от него. От двигателите се интересуват автомонтьорите, от създаването на разказите се интересуват учените, любителите и любопитните (първите и последните са почти без разлика помежду си, но както и да е). Тук съм включил бележки по някои от разказите — неща, които реших, че могат да представляват интерес за неангажирания читател. Но ако вие се окажете по-неангажиран и от това, уверявам ви, че можете да затворите книгата без угризения — няма да изпуснете много.
„Мъглата“ беше написана през 1976, за една антология на нови разкази, която събираше моят агент Кърби МакКоли. Две или три години преди това, МакКоли бе създал друга книга от този вид, наречена „Ужаси“. Тя излезе с меки корици. Тази трябваше да е с твърди корици и много по-амбициозна по размах. Казваше се „Тъмни сили“. Кърби искаше да му дам разказ и преследваше този разказ с инат, с решимост… и някаква внимателна дипломатичност, която издава истински добрия агент.
Нищо не можех да измисля. Колкото повече се напрягах, толкова повече нищо не можех да измисля. Започнах да смятам, че машинката за разкази в главата ми се е повредила, временно или завинаги. Тогава дойде бурята, която бе до голяма степен като бурята, описана в този разказ. Наистина в разгара й от езерото Лонг Лейк в Бриджтън се надигна воден стълб. Тогава живеехме там и аз настоях цялото семейство да слезем заедно долу (въпреки, че жена ми се нарича Табита — Стефани е името на сестра й). Пътуването до супермаркета на следващия ден е до голяма степен като описаното в разказа, въпреки че ми беше спестена компанията на такава одиозна фигура като Нортън — в действителния свят хората, които живеят във вилата на Нортън са един много приятен лекар и жена му.
В супермаркета музата ми изведнъж ми цвъкна на главата — това се случи както става обикновено, изведнъж, без предупреждение. Бях някъде по средата на централната алея и гледах хлебчетата за хот-дог, когато си представих огромна праисторически птица, която лети към щанда с месото в дъното и събаря по пътя си консервни кутии с компот от ананас и бутилки доматен сос. Докато стигнем до касата със сина ми Джо, аз се забавлявах с една история за това как всички тези хора са затворени в магазина и не могат да излязат, обградени от праисторически животни. Стори ми се страшно смешно — „Аламо“ щеше да се получи така, ако бе режисиран от Бърт И. Гордън. Написах половината от историята същата вечер и останалата половина през следващата седмица.
Получи се малко дълъг разказ, но Кърби го хареса и го включи в книгата. Не ми харесваше този разказ преди преработката — особено не ми харесваше дето Дейвид Дрейтън спи с Аманда, а после така и не разбира, какво е станало с жена му. Това ми изглеждаше много малодушно. Но в преработения вариант открих едно стихче, което ми хареса, и с това стихче в главата, успях да изчистя разказа до основи с много по-голям успех, отколкото други мои дълги разкази („Способен ученик“ в „Особени сезони“ е типичен пример за тази моя болест — литературен гигантизъм).
Трябва да си призная, че ми харесваше метафората, съдържаща се в откритието на Дейвид Дрейтън за ограничеността на неговите възможности, както ми харесваше и веселата непретенциозност на историята — човек трябваше да я гледа в черно-бяло, прегърнал приятелката си (или приятеля си) и огромен високоговорител на прозореца. Човек сам създаваше всичко останало.
„Тук-там има тигри“ — Учителката ми от първи клас в Станфърд, Кънектикът се казваше госпожа Ван Бюрен. Много се плашех от нея. Предполагам, че ако тогава се беше появил тигър и я беше изял, аз нямаше да се противопоставя. Знаете какви са децата.
„Маймуната“ — Преди около четири години бях в Ню Йорк по работа. Прибирах се пеша към хотела, след като се бях срещал с моите хора в Ню Америкън Лайбръри, когато видях един човек да продава механични маймуни на улицата. Имаше цял взвод върху едно сиво одеяло, което той бе проснал на тротоара, на ъгъла на Пета и Четиридесет и втора, и всички се навеждаха, ухилваха и удряха чинелите си. Сториха ми се много страшни и останалата част от пътя до хотела се чудех защо. Реших, че е така, защото ми напомниха за дамата с косата, онази дето прерязва нишката на всеки от нас един ден. И с тази мисъл в главата написах разказа, най-вече на ръка, в хотелската стая.