„Прекият път на госпожа Тод“ — Съпругата ми е истинската госпожа Тод, тази жена е наистина полудяла да търси кратки пътища и в по-голямата си част прекият път е действителност. Тя също го откри. И наистина изглежда, че Таби се подмладява, въпреки че аз се надявам да не съм като Уърт Тод. Поне се опитвам да не съм.
Този разказ много ми харесва, в него има предизвикателство. А гласът на стареца действа успокояващо. От време на време човек пише по нещо, което го връща към старите времена, когато всичко написано е било свежо и пълно с въображение. Когато пишех „Госпожа Тод“ се чувствах точно така.
И още една последна бележка по него — три женски списания не го приеха, най-вече заради ония редове, че ако не клекне жената, ще си напишка крака. Явно те са усещали или че жените не пишкат, или че не искат да им се напомня за това. Третото списание, което го отхвърли — „Космополитън“, го направи, защото решиха, че главният герой е твърде стар, за да представлява интерес за основната публика, към която е адресирано списанието.
Без коментар — освен да добавя, че „Редбук“ накрая го взе. Да ги благослови Бог.
„Разходката“ първоначално бе написан за „Омни“, които с пълно право го отхвърлиха, защото научната му част е доста рехава. Бен Бова даде идеята колонизаторът в разказа да копае вода и аз я включих в тази версия.
„Салът“ — Написах този разказ през 1968 подзаглавието „Плаваща платформа“. В края на 1969 го продадох на списание „Адам“, което — като повечето списания с разголени момичета — плащаше не при приемане на материала, а при публикуване. Бяха ми обещали двеста и петдесет долара.
През пролетта на 1970, когато се прибирах с моя Форд — джип, от Унивърсити Мотор Ин в 12:30 през нощта, налетях на няколко жълти пътни конуса, ограничаващи една пешеходна пътека, боядисана същия ден. Боята беше изсъхнала, но никой не си бе дал труда да махне конусите, когато се стъмнило. Един от тях отскочи и ми изкърти заглушителя от проядения от ръжда ауспух. Веднага ме обхвана надигащ се, справедлив гняв, който е характерен само за пийнали студенти. Реших да обиколя град Ороно и да събера пътни конуси. На сутринта ще ги оставя пред полицейския участък, с бележка, на която е написано, че съм спасил много заглушители и ауспуси от унищожение и ще трябва да получа медал.
Събрах около сто и петдесет, преди в огледалото ми за обратно виждане да започнат да се появяват синкави светлини.
Никога няма да забравя полицая в Ороно, който ми хвърли дълъг, дълъг поглед, след като бе погледнал отзад в джипа ми и ме попита: „Синко, тези конуси твои ли са?“
Конфискуваха конусите, както и мен. Прекарах тази нощ като гост на град Ороно, който се появява толкова често в кръстословиците. Месец по късно бях изправен пред Окръжния съд в Бангор по обвинение в дребно хулиганство. Сам поех защитата си, а за клиент имах наистина глупак. Бях глобен двеста и петдесет долара, които естествено нямах. Дадоха ми седем дни да внеса сумата или да прекарам още тридесет дни като гост на Пенъбскот Каунти. Вероятно можех да ги взема на заем от майка ми, но не беше лесно да се обяснят обстоятелствата (без да се признае голямото пиене).
Въпреки, че не се допуска използването на deux ex machina в своите произведения, защото тези „богове от машината“ са съвсем невероятни, аз съм забелязал, че в действителност те съществуват. В истинския живот те се появяват през цялото време. Моите се появиха след три дни, когато получих чек от списание „Адам“ за двеста и петдесет долара. Бяха за разказа ми „Плаваща платформа“. Беше все едно някой да ти прати картичка с текст „Излизай от затвора и бъди свободен!“. Веднага осребрих чека и платих глобата. Реших да съм примерен и отдалече да заобикалям пътните конуси. Точно примерен не станах, но можете да ми повярвате като ви кажа, че с конусите сме квит.
Има още едно нещо: в „Адам“ плащат при публикуване, дявол да ги вземе, и след като съм получил парите, значи разказът е излязъл. Но така и не ми изпратиха брой от списанието и аз не съм видял да го продават, въпреки че редовно проверявах — пробивах си път през старите мръсници, които разглеждаха литературни „върхове“ като „Цици и задници“ или „Смели лесбийки“, и разлиствах всяко списание на издателство Найтс. Така и не попаднах на този разказ.
Освен това някъде забутах и оригинала. Пак се сетих за разказа през 1981, тринадесет години по-късно. Бях в Питсбърг, където се вървеше последната редакция на „Пълзящо Шоу“ и бях отегчен. Затова реших да се опитам да пресъздам този разказ и резултатът е „Салът“. По отношение на случката, той не се отличава от оригинала, но по отношение на детайлите е много по-зловещ.