Във всеки случай, ако някой от вас е виждал „Плаваща платформа“ или дори има копие от разказа, би ли могъл да ми изпрати ксерокс копие или нещо такова? Или просто една картичка, в която да потвърди, че не съм луд? Трябва да е бил публикуван в някой брой на „Адам“, или „Адам Куотърли“ или (най-вероятно) „Адам — четиво за леглото“. Зная, че не е кой знае какво име, зная, но в онези дни имах само два панталона и три комплекта бельо, а бедняците не могат да са придирчиви, (пък и беше по-добре от „Смели лесбийки“, повярвайте). Просто искам да съм сигурен, че е бил публикуван някъде, а не в Мъртвата Зона.
„Начин на оцеляване“ — Веднъж се замислих за канибализма — защото това е въпрос, по който се замислят такива като мен понякога — и музата ми отново изпразни вълшебните си черва върху главата ми. Зная, че звучи много грубо, но това е най-добрата метафора, за която се сещам, елегантна или не, и вярвайте ми, готов съм да дам на този Форнит очистително, ако има нужда. Във всеки случай започнах да се чудя, дали един човек може да се самоизяде и ако е така, докъде може да стигне, преди да се случи неизбежното. Тази идея бе така ужасно отблъскваща, че бях обзет от радостно страхопочитание и в продължение на дни само си мислех за нея. Не ми се щеше да пиша по нея, защото се страхувах да не оплескам нещата. Накрая, когато жена ми ме попита защо се смея, когато един ден ядяхме хамбургери на задната тераса, аз реших поне да я изпробвам.
По това време живеехме в Бриджтьн и аз прекарах цял час в разговор с Ралф Дрюс, пенсиониран лекар, който живееше до нас. Въпреки, че отначало той бе изпълнен с известна несигурност (предната година, готвейки разказ, го бях попитал дали човек може да погълне котка), накрая той се съгласи, че човек може да се изхранва със себе си доста време — като всички други материални неща, посочи той, и човешкото тяло не е нищо друго, освен склад на енергия. Ами, попитах го аз, как ще се понесе повтарящия се шок от ампутациите? Отговорът, който той ми даде, се намира с известни изменения в първия параграф на разказа.
Предполагам Фокнър никога не би написал нещо такова, а?
Е, и какво.
„Камионът на чичо Ото“ — Камионът е истински, както и къщата. Измислих историята около тях един ден по време на дълго шофиране, за да се разсея. Хареса ми и за няколко дни я написах.
„Протокът“ — По-малкият брат на Таби бе в бреговата охрана. Изпратиха го в областта Джоунспорт-Бийлс от дългия, възлест бряг на Мейн, където основната задача на охраняващите е да сменят акумулаторите на шамандурите и да спасяват идиотите-контрабандисти на наркотици, които се изгубват в мъглата и попадат на скалите.
Там има много острови, много здраво вплетени островни общества. Той ми разказа за действителното съответствие на Стела Фландърс, която живяла и умряла на своя остров. Дали не беше Свинския остров? Или Кравешкия остров? Не помня. Някакво животно във всеки случай.
Направо не можех да повярвам. „И тя дори не е искала да прекоси отсреща до сушата?“ — попитах аз.
„Не, каза, че не иска да прекоси Протока, до смъртта си“ — каза Томи.
Терминът Проток не ми беше много познат, но Томи ми обясни. Той ми каза и рибарския виц, че има много широк проток между Джоунспорт и Лондон и аз го включих в разказа. За първи път бе публикуван в списание „Янки“ под заглавието „Пеят ли мъртвите?“, нелошо заглавие, но след известен размисъл тук се върнах към оригиналното заглавие.
Е, това е. Не зная вие как сте, но всеки път, когато стигна до края, имам чувството, че се разбуждам. Малко е тъжно, че сънят си отива, но всичко друго — истинските неща — изглеждат дяволски добре, съвсем са си същите. Благодаря, че дойдохте с мен, беше ми приятно. Винаги ми е приятно. Надявам се, че пристигнахте благополучно и пак ще дойдете, защото както казва оня стар слуга в оня странен Ню Йоркски клуб, винаги има още много за разказване.
Бангор, Мейн