Пол Кристофър
Бележникът на Микеланджело
Пролог
22 юли 1942 г., Ла Специя
Лигурийското крайбрежие
Северна Италия
Майор Тиберио Бертолио, облечен в униформата на една от Черните бригади на Мусолини — с абаносови пагони, кърваво сребристи петлици с двойно „М“ и сребърен череп с кръстосани кости върху черната кокарда на кепето — седеше отзад в прашната щабна ланча, кръстосал ръце на гърдите си досущ като Дучето, но не се чувстваше и наполовина толкова велик, колкото изглеждаше. Униформата беше пълна измама. Той изобщо не служеше в армията, а в ненавистната ОНПА, съкратено от Организация за наблюдение и премахване на антифашизма — тайната полиция на Мусолини, италианският еквивалент на Гестапо.
Тази сутрин беше долетял от Рим с раздрънкан стар „Савоя Маркети“, върху чиято опашка все още неясно личеше синята птица от емблемата на „Ала Литория“, точно зад трите черни фаши на италианските военновъздушни сили. След четири часа друсане из въздуха бе кацнал във военноморската база „Ла Специя“, откъдето взе кола и шофьор. Пътуването му приближаваше към своя край.
Колата се спускаше по тесните криволичещи улици на Портовенере към рибарския пристан в Ла Грацие, зад който се извисяваше огромният масив на замъка Кастело Дория, построен преди седемстотин години, за да охранява и до ден-днешен подстъпите към залива Специя. В защитения залив беше закотвен половината италиански военен флот, включително и грамадният линеен кораб „Юлий Цезар“, очукан и почернял, но все още на вода.
Щабната кола най-сетне стигна до порутения стар пристан. Бертолио слезе от големия джип с пясъчен цвят и поздрави шофьора с високо вдигната ръка и щракване на токовете.
— Върни се след половин час, не повече! — заповяда той.
— Слушам, господин майор! След половин час.
Шофьорът кимна, включи на скорост разнебитената ланча и подкара. На по-малко от километър навътре в залива се виждаше гористият остров Палмария с дългата ниска сграда на манастира „Сан Джовани“. Манастирът беше почти на самия бряг, а пред него имаше малък циментов кей със стар, почернял железен кнехт, за който бе вързана голяма вехта ладия. Бертолио се огледа и най-сетне зърна наблизо малка рибарска лодка, чийто собственик пушеше и разговаряше с някакъв мъж.
— Колко ще искаш, за да ме откараш до манастира? — строго попита Бертолио.
Рибарят го огледа от глава до пети, не пропусна майорската нашивка на ръкава и петлиците от бригадите на Мусолини.
— Защо ви е да ходите там? — попита старецът. Сълзящите му кафяви очи се спряха върху черното кепе и кокардата с череп и кости. Това сякаш не го впечатли особено.
— Имам работа, старче. Е, колко ще искаш, за да ме качиш в лодката?
— Само до острова, или дотам и обратно?
— Дотам и обратно — повиши глас Бертолио. — Ти ще чакаш на кея. Ще се върна с още един човек.
— Значи ще е по-скъпо.
— Защо ли не се изненадвам, старче?
Другият мъж се усмихна и проговори за пръв път:
— За всяко „старче“ цената се вдига. Тоя приятел се смята за младо козле. Сигурен е, че всички монахини искат да го изчукат.
— Чукането на монахини го оставям на онзи свещеник, Бертоле. — Старецът се разсмя, разкривайки потъмнелите остатъци от пет-шест зъба. — Той може и да си пада по дърти мустакати жени, но аз предпочитам ония млади бъбречета, дето се срещат по крайбрежния булевард.
— Много си им притрябвал!
— Колко? — прекъсна ги Бертолио.
— Зависи колко имате.
— Дотам са само двеста метра.
— Да не би да можете да вървите по водата като Христос, господин майор?
Бертолио бръкна в джоба си, извади шепа банкноти и отброи десетина. Старецът повдигна вежди и Бертолио добави още толкова.
— Бива — каза старецът. Той свали смачканата си шапка и тържествено я размаха към лодката. — Заповядайте в моята царствена гондола и аз ще ви преведа през водите до манастира.
Бертолио тромаво се качи в лодката и седна на задната пейка. Старецът скочи след него и вдигна от дъното дългите весла. С едното отблъсна лодката от пристана, после ги намести в гнездата и започна да гребе с бавни, мощни движения. Бертолио седеше вдървено на кърмата, стискаше с две ръце планшира и усещаше как с отдалечаването от сушата постепенно му призлява. До него имаше голяма кофа, пълна с нещо кафяво и слузесто. Съдържанието вонеше и измъченият стомах на Бертолио взе да се стяга в болезнени спазми.