В стаята имаше още четирима: Сингх от съдебната медицина, криминалистът Дон Пъткинс, фотографът Янс и сержант Уилям Бойд — шишкавият и зле облечен партньор на Дилейни. Били гледаше устата на мъртвеца, докато Сингх леко извърташе шията, за да провери вкочаняването. Долу на коктейла в приемната зала деветстотин елегантно облечени заподозрени пиеха мартини и се чудеха защо още се бавят ордьоврите. Все големи клечки начело с кмета и губернатора. Дилейни въздъхна. Работата щеше да се разсмърди.
— Какво ще ми кажеш, Сингх?
Съдебният лекар вдигна глава и сви рамене.
— Мъртъв от около час, може би малко повече. Все още няма вкочаняване. Вероятно е удушен с парче найлоново въже. Досега открих няколко влакна. В общи линии някой е минал изотзад и му е метнал примката.
— Някакви предположения за кинжала?
— Не е пакистански или индийски, това поне знам със сигурност. Твърде е дълъг; вероятно берберски, арабски или нещо от сорта, ако се съди по изработката.
— Удушен, казваш — обади се Били, продължавайки да гледа кинжала. — Не е ли заклан?
— Може би става дума за някакъв ритуал. При забиването на острието жертвата вече е била мъртва.
— Или пък го е сторил някой смахнат — добави Дилейни.
— Не е по моята част. — Индиецът отново сви рамене. — Кой знае, може просто да не е обичал живописта.
Клетъчният телефон на Дилейни замига и подаде сигнал с мелодия от филма „Семейство Симпсън“. Дъщеря му го бе програмирала на шега и сега при всяко обаждане му се привиждаше как Барт Симпсън лети със скейтборд из Спрингфийлд. Той отвори телефона, изслуша съобщението, изсумтя веднъж-дваж и го прибра. После се озърна към Били.
— Ако обичаш, иди да провериш дали тук имат стажантка с фамилия Райън. Малкото име е Фин.
7.
Униформеният мъж седеше в празна стая, всъщност по-скоро килия с голи бетонни стени, сив дървен стол и един-единствен малък отвор за вентилация в отсрещната стена — винаги затворен, винаги закрит дори и сред летните жеги. Оскъдната мебелировка се състоеше от армейско легло и одеяло в единия ъгъл, стол и дълга работна маса със закрепен отстрани шарнир за редакторска лампа и увеличително стъкло. Лампата даваше единствената светлина в стаята. Друга не му и трябваше, защото нито четеше, нито се хранеше тук, само спеше или работеше на масата. Понякога за дълго потъваше в размисли, но можеше да го прави и на тъмно. Не се чуваше никакъв звук, освен далечния тътен на гръмотевици, шумоленето на дребни животинки и пъпленето на безумни твари, може би само плод на претоварения му мозък.
Той стана и пристъпи до масивната стоманена врата. Най-напред провери дали всички заключващи механизми са на място, после бавно се съблече, като закачаше всяка униформена дреха на бронзовата кука върху вратата. Ботушите остави внимателно до края на армейското легло. Когато остана чисто гол, човекът се върна към стола и седна отново. Забеляза, че е възбуден, но не обърна внимание на това. От много години нямаше с кого да споделя страстта си, тъй че предпочиташе просто да я пренебрегва.
Пресегна се, взе от кутията върху масата нов чифт хирургически ръкавици и плъзна пръсти по дебелата релефна кожена подвързия на грамадната тежка книга, разположена точно в идеалния център на масата.
Мотивът на корицата беше прост и недвусмислен, един от първите му опити в тази област — хлътнал в кожената подвързия кръст, от който се разбягваха прави линии като звездни лъчи. На него висеше с главата надолу Дева Мария, чиито ръце бяха приковани ниско в основата, а краката — за напречната греда. Изображението разкриваше безграничното й страдание както от самото разпятие, така и от раждането на нейната първа и единствена рожба: дете, родено не надолу към земята, а във възход към мястото си до своя Отец. Божие дете, чиято мощ я убива, макар тя да умира доброволно на кръста, за да го роди, без някога да узнае докрай огромното значение на оногова, когото е родила. Неговото чудо и ярост, неудържимия му стремеж към пълна и праведна мъст за света. Голият мъж изрече кратка молитва към Божията майка, после разгърна книгата на последната страница, над която работеше, и започна нов стих.
Както се полага на всяка Библия, първата буква от колоната трябваше да бъде изрисувана, затова той отвори шишенце лепило и с най-фината си четка нанесе тъничка линия от лепкавата течност по оформените с молив очертания на заглавната буква. Грижливо я изсуши с дъха си, после взе лист златен варак и пренесе с памучен тампон част от златото върху лепилото.