Изчака търпеливо, сетне използва друга, по-широка и по-мека четка, за да отстрани излишното злато. Вече бе решил какъв цвят ще използва за вътрешността на буквата: медночервено, точно като косата на момичето, като мириса на прясна кръв в горещ летен ден — така, както трябваше да бъде преди много, много години.
8.
Фин седеше сгушена на ръба на дивана, докато санитарката дезинфекцираше слепоочието й със спиртен тампон. Беше черна, дебела и много внимателна.
— Сигурно е използвал палка или нещо подобно. Кожата почти не е наранена. Ще имаш подутина, но нищо повече. Голям късмет си извадила, момиче.
Фин бавно кимна и се помъчи да не гледа грамадното петно върху килима близо до вратата. Изобщо не смяташе, че има късмет, но поне бе жива. За разлика от Питър. Тя усети как в очите й отново напират горещи сълзи и преглътна с усилие. Онзи последен звук, чут, преди да пропадне в мрачната бездна на безсъзнанието, беше всъщност смъртта на Питър, с прерязано гърло от жесток удар с нож, който бе прелетял тихичко покрай нея като крило на нощна птица, за да завърши с ужасяващото задавено хъркане.
Апартаментът беше препълнен с народ. Двама санитари, които вече си събираха багажа, поне трима униформени полицаи и двама детективи. Един криминалист посипваше навсякъде прах за отпечатъци от пръсти и тихо си подсвиркваше. Санитарката отново заговори на Фин.
— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш в болницата за преглед? Може да имаш сътресение, макар че не ми се вярва, но знае ли човек… — Тя се навъси. — Има и още нещо, дето сигурно си струва да го провериш.
— Ако бях изнасилена, щях да знам — отсече Фин. — Не съм.
— Добре, скъпа — отвърна жената и щракна пластмасовото си медицинско куфарче. — В такъв случай ще си тръгваме. Искрено ти съчувствам за страданията и загубата.
— Благодаря.
— Няма защо.
Заобикаляйки кървавото петно, санитарите излязоха през вратата. Единият детектив излезе от спалнята и тя се зачуди защо изобщо е влизал там. Беше се представил с името детектив Тракър и като го чу за пръв път, то й се стори смешно до истерия. И на практика реакцията й бе точно това — израз на почти истерично състояние. Детективът през цялото време я зяпаше право в гърдите и имаше лош дъх. Беше висок, широкоплещест, с мазна коса.
— С тоя Питър отдавна ли сте приятели?
— От два-три месеца.
— Спите ли заедно?
— Не смятам, че е ваша работа.
— Напротив. Ако спите с него, някой друг може да ревнува. Вмъква се тук и ви издебва или нещо подобно. Виж, ако не спите с него, тогава въпросът става малко по-сложен.
— Не спяхме заедно.
— Значи не познавате онзи, дето го е убил?
— Не.
— Откъде сте толкова сигурна? Сама казахте, че било тъмно.
— Никой от познатите ми не убива хора.
— Откраднато ли е нещо?
— Не успях да огледам както трябва.
— Значи може да е било грабеж?
— Възможно.
— Няма много за крадене.
— Да.
— Студентка сте, нали?
— Да. От Нюйоркския университет.
— И Питър ли?
— Да.
— Как се запознахте? На лекции, чрез общи приятели или нещо друго?
— Той учи… учеше по програмата за изящни изкуства.
— Е? Какво общо има това?
— Посещаваше курс по рисуване на голо тяло. Аз работя като модел.
— Как, гола ли?
Очите му отново се спуснаха към гърдите й. За пръв път това наистина я раздразни.
— Нарича се актова живопис.
— Все тая, сладурче. Нямаш дрехи и толкоз.
— Различно е, детектив Тракър, повярвайте ми.
— Допускате ли, че може да е бил някой от курса по рисуване?
— Не.
— В Ню Йорк е пълно със смахнати.
Главата я болеше ужасно. Искаше само да се свие на дивана и да заспи.
— Не е бил никой от проклетия курс, разбрахте ли, дявол да го вземе!
— По-кротко, малката. Не съм аз лошият.
— Тогава престанете да се държите като такъв.
Единият от униформените полицаи се усмихна. Тракър се навъси. Някой почука отвън и отвори вратата. На прага застана висок, много слаб мъж. Имаше тъмна коса, която се нуждаеше от подстригване, и изпито ъгловато лице с дълбоко хлътнали черни очи и леко набола четина по бузите и брадата. Приличаше на ирландец. Новодошлият сведе поглед към локвата кръв, засъхваща върху килима, и се намръщи.