— Кой сте вие, по дяволите? — попита Тракър. — Това тук е местопрестъпление и ни пречите, мътните да ви вземат.
Мършавият мъж бръкна във вътрешния джоб на сакото си и измъкна малък, протрит кожен калъф. Докато го вадеше, Фин забеляза кобура под мишницата му. Тракър също го видя. Човекът разтвори калъфа и го пъхна под носа на детектива.
— Дилейни, лейтенант Винсънт Дилейни от Специалния полицейски отряд. — Той се усмихна. — А вие?
— Тракър от двайсет и трети участък.
— Приятно ми е. Това ли е мис Райън?
— Да, лейтенант.
— Бих искал да поговоря с нея, ако не възразявате.
— В момента водя разследване.
— Не, не го водите — каза Дилейни. — Вече не.
9.
Над Ватикана се зазоряваше, но тайният град зад високите стени още тънеше в дълбоки сенки, а дърветата около лъкатушните алеи и старинните сгради тихо си шушукаха под ласката на лекия утринен вятър.
Тук-там блестяха светлини и мъжът с дългото черно расо чу приглушени песнопения, когато излезе от канцелариите на Държавния департамент в Папския дворец и зави по тясната чакълена алея между двореца Белведере и старата тухлена електроцентрала.
Стиснал в ръка разшифрованото съобщение от Ню Йорк, той ускори крачка. Мокрият от росата чакъл хрущеше под обикновените му черни обувки с връзки. Някога, в самото начало на кариерата си, изпитваше страхопочитание пред това място и го смяташе за земен престол на волята Божия.
С годините косата му оредя и зрението му взе да се замъглява, но въпреки това днес виждаше Ватикана с далеч по-ясен поглед. Някога се смяташе за привилегирован свещеник, доведен тук заради своето благочестие и обичта си към Христос. Сега знаеше истината: бяха го довели заради способностите му в областта на криптографията и лингвистиката. Ако вместо колежа „Нотр Дам“ беше завършил „Харвард“, днес навярно щеше да работи за ЦРУ.
Какво пък, помисли си той, изглежда, и Бог се нуждае от шпиони.
Продължи по алеята още малко, после свърна към една малка врата и се изкачи в библиотеката. Разбира се, това изобщо не беше Ватиканската библиотека, а по-скоро атракция за туристите с фрески по многобройните сводове и витрини за древни ръкописи — колоритни, но не особено важни. Човекът откри второ стълбище и продължи по него към следващия етаж.
Дълъг коридор водеше към тежка дървена врата, охранявана дори в този ранен час от швейцарски гвардеец в старинна парадна униформа с торбести панталони, шлем и алебарда. Свещеникът знаеше, че под смешната издута камизола гвардеецът носи от едната страна къс автомат „Берета S12“ на ремък с катарама за бързо сваляне, а от другата — служебен полуавтоматичен пистолет „Берета М9“. Тайните на Светия отец се охраняваха с най-модерно оръжие.
Свещеникът измъкна от джоба на расото ламинираната си лична карта и я вдигна пред очите на часовия, който веднага застана мирно. Леко кимна на младежа, после отвори вратата с надпис ARCHIVO SECRETO — Тайните архиви на Ватикана.
Човекът, при когото идваше, беше в първата от множеството стаи на Архивите. Чакаше търпеливо, седнал на обикновен дървен стол зад обикновена дървена маса. Около него имаше библиотечни лавици, претъпкани с документи. Малкото прозорче гледаше към градината Пиня. Човекът на стола бе сегашният държавен секретар, кардинал Карлос Абруци — най-високопоставената личност във Ватикана след папата. Свещеникът знаеше, че всъщност Абруци е далеч по-могъщ от крехкия старец на Светия престол. Всички нишки на властта рано или късно стигаха до ръцете на Абруци и той ги подръпваше като опитен свирач на арфа. За разлика от повечето католици и дори от повечето католически свещеници той разбираше, че Ватикана е не толкова средище на религия, колкото център на делово и държавно управление. Фактически това бе втората по размери държава в света с население почти два милиарда — поне в духовен смисъл.
— Какво ни носиш, Франсис? — попита сърдечно Абруци.
Свещеникът му подаде разшифрованото известие.
— Гледай ти, Кроули убит — промърмори кардиналът. — Колко печално. — В гласа му нямаше и следа от съчувствие или жалост. — С марокански кинжал?
— Боя се, че да.
— В такъв случай знаем кой е убиецът.
— Да.
— Е, поне най-сетне излезе на бял свят.
— По твърде драматичен начин.
— Трябва да бъде открит и обезвреден, преди полицията да го засече.
— Да.
— И някаква стажантка е фотографирала една от рисунките на Микеланджело?