— Ето че имаме мотив за убийство.
— Последния път, когато видях рисунката, той я държеше. Бях я прибрала в целофановата обвивка.
— А защо изобщо я беше извадила? — рязко попита Дилейни.
Фин се поколеба; защо рисунката го интересуваше толкова? За нея тя нямаше нищо общо с убийствата на Питър и Кроули. Беше свалила обвивката, за да направи по-ясна снимка, но реши да не му казва. Поне засега.
— Исках да я разгледам по-добре — каза тя. Всъщност не лъжеше.
— Но когато Кроули държеше графиката, тя беше отново в обвивката, така ли?
— Да.
— И така я видя за последно?
— Да.
— Той не я ли прибра в чекмеджето?
— Може да я е прибрал, след като си тръгнах.
— Но не си го видяла.
— Не.
Дилейни се облегна назад и погледна Фин. Красиво ирландско момиче с невинно лице. Дявол да го вземе, нямаше начин да разбере дали лъже или не. Утре щеше да бъде наясно, след като прегледа записите от охранителните камери и поговори с няколко души.
— Ти си умно момиче, нали, Фин?
— Надявам се.
— Според теб кой е убил твоя приятел и защо някой би пожелал да извърши нещо тъй ужасно?
— Не знам.
— А на мое място какво би си помислила?
— Онова, което явно си мислите вие: че между двата смъртни случая има някаква връзка.
— Не говорим за смъртни случаи, Фин, а за убийства. Разликата е огромна.
— Трябва ли да има причина? — попита Фин. — Не може ли просто да е съвпадение?
Гласът й звучеше почти умолително. Беше толкова изтощена, че умората се превръщаше едва ли не във физическа болка. Имаше чувството, че от жертва по някакъв странен начин е станала престъпничка.
Дилейни продължаваше да я гледа замислено. Накрая проговори.
— Според теб какво би станало, ако се беше прибрала половин час по-късно? Това е истинският въпрос, нали? Или какво би станало, ако беше отишла у Питър?
— Защо ми задавате купища тъпи хипотетични въпроси? Питър е мъртъв и вие не знаете защо. Аз също не знам, само че е ваша работа да разберете. — Тя поклати глава. — Упорито питате за рисунката. Какво толкова ви интересува, по дяволите? Добре, сбърках! Не беше Микеланджело, доволен ли сте?
— В гърлото на Кроули беше забит кинжал. Предполагаме, че е марокански. Наричат го кумия. Знаеш ли какво представлява?
— Не.
— Може и Питър да е убит със същия нож. Сигурна ли си, че не си виждала нещо подобно в музея?
— Да!
— Виждаш ми се малко уморена, Фин.
— Познайте по чия вина.
Дилейни погледна стария си часовник марка „Хамилтън“. Минаваше един след полунощ.
— Имаш ли при кого да отидеш?
— Да, тук.
— Не можеш да останеш сама тук, дете.
— О, за бога! Не съм ви дете. Мога да се грижа за себе си, разбрахте ли?
Едва намираше сили да не се разплаче. В момента искаше само да се сгуши на леглото и да заспи.
Дилейни стана.
— Добре тогава — каза той. — Време е да си тръгвам.
— Да, крайно време.
Дилейни направи две крачки към вратата, заобикаляйки кървавото петно. Обърна се.
— Сигурна си, че е било рисунка на Микеланджело, нали?
— Да — глухо отвърна тя. — Беше Микеланджело. Пет пари не давам за приказките на Кроули.
— Може би точно приказките са го убили — каза Дилейни. — А това, че ти знаеше за рисунката, може да е убило твоя приятел Питър. По грешка.
— Просто се мъчите да ме уплашите.
— От къде на къде ще го правя, дете?
Той се обърна към вратата и излезе. След малко Фин чу как асансьорът пристигна с глухо трополене, после пое обратно надолу. Тя остана сама. Загледа се в тъмното петно, сетне извърна глава. Да, от къде на къде му беше хрумнало да я плаши и защо толкова се интересуваше от една рисунка, която изобщо не беше на Микеланджело?
Фин уморено се изправи на крака, превъртя два пъти ключа в ключалката и закачи веригата, след това заобиколи по ръба на изцапания килим и мина в спалнята, като остави лампата в хола да свети; тази нощ нямаше начин да заспи на тъмно.
Смъкна дрехите си, изрови една дълга тениска, на която имаше изрисувана крава с венче от маргаритки и надпис „Охайо — домът на Елси“, навлече я и се пъхна в леглото. Изгаси нощната лампа и се отпусна. През отворената врата сноп светлина от хола падаше върху ръба на леглото. Чуваше как градът шуми около нея като огромна, нестихваща енергийна буря. Сградата пукаше, асансьорът издаваше странни кънтящи звуци, откъм бедняшките жилищни блокове долитаха крясъци, някъде долу някой шумно отвори прозорец. Може би наистина бе постъпила глупаво, че остана тук тази нощ.