С малко повечко дърпане успя да се пъхне в най-тесните си джинси, обу маратонките и нахлупи бейзболното каскетче. След минута вече беше навън и тичаше надолу по стълбите, вместо да изчаква едноокото чудовище. Стигна долу леко задъхана, измъкна велосипеда си изпод стълбището и излезе в нощта. Погледна светещия циферблат на часовника си. Два без петнайсет. Не беше най-подходящото време за пътешествия, но нямаше избор. След смъртта на Питър и убийството на Кроули в кабинета му все по-силно я обземаше чувството, че се разхожда с изрисувана на гърба мишена.
Пусна раницата в големия преден багажник, яхна велосипеда и подкара по Шеста улица към Първо авеню, където спря и влезе в една телефонна кабина. Извади малкото черно тефтерче от задния джоб на джинсите си, пусна в автомата монета и набра номера. След третия сигнал отсреща прозвуча мъжки глас:
— „Кулидж“.
— Ти ли си, Юджин?
Всъщност името му беше Евгений, но той го бе американизирал.
— Аз съм. Кой се обажда, моля?
Говореше малко тревожно, сякаш се боеше, че го търси КГБ или майка му.
— Безпокои те Фин Райън, Юджин. Имам проблем.
— Фийн! — възкликна младежът. Той беше един от чужденците, на които Фин преподаваше английски, и страшно си падаше по гърдите или по задника й, в зависимост от това кое е обърнато в момента към него, макар че на няколко пъти категорично бе отрекъл да има подобно нещо. — Какъв ти е проблемът? Ще го уредя, не се успокой.
Евгений работеше като нощен администратор в хотел „Кулидж“.
— Не се безпокой — поправи го машинално Фин. — Трябва ми стая за тази нощ.
— Тук?! — възкликна той с ужас.
Фин се усмихна. Беше виждала хотел „Кулидж“ — тясна тухлена сграда на четири етажа, спотаена под Манхатън Бридж в края на Дивижън стрийт и напомняща някогашен приют за бездомници. Изглеждаше невъзможно да бъде модернизирана, а и едва ли някой се бе опитвал.
— Да, там. Не се безпокой. Мога да платя, имам кредитна карта.
Отсреща долетя горчив смях. През стъклото на кабината Фин видя как пет-шест черни хлапета гонят по улицата старец на велосипед, който вадеше от раздърпаната пощальонска чанта на рамото си някакви дебели книги, може би стари телефонни указатели, и ги мяташе по преследвачите. Ню Йорк… Трябваше час по-скоро да си намери подслон.
— Тук не приемаме плащане с кредитни карти, Фийн, само брой.
— Само в брой — поправи го тя.
— Точно така.
— Но аз нямам налични.
— Аз имам — каза Юджин. — Ти ми връщаш по-късно, да?
— Да — отговори тя, макар че не беше сигурна дали иска да задлъжнее към един осемнайсетгодишен руснак с пъпчива физиономия и нечисти помисли спрямо тялото й.
— Идвай веднага! — подкани я Юджин. — Не добре за хубаво момиче като теб да ходи по улици толкова късно. — Той пак се разсмя. — И за грозно момиче не добре.
— Тръгвам. Ако не пристигна до двайсет минути, обади се на ченгетата.
По линията долетя презрително сумтене.
— Юджин Зубинов не викал ченге през целия си живот. Няма да стори и сега, дори заради хубаво момиче като теб. Размърдай задник и идвай веднага тук, та Юджин вече да не тревожи, разбрано?
Фин се усмихна.
— Разбрано.
Тя остави слушалката, яхна отново велосипеда и за момент обмисли маршрута си. Първо авеню беше еднопосочно и водеше в обратно направление, а за нищо на света не би карала по тротоара посред нощ. Можеше да отскочи до Второ и да слезе към Финансовия квартал, но сега там беше пълно мъртвило — ако й се случеше нещо, нямаше да може да потърси помощ. Тя обърна велосипеда и с всичка сила завъртя педалите обратно към авеню „А“. Мина покрай жилището си, после рязко зави надясно и омекналите гуми изсъскаха по асфалта. Изправи се на педалите, за да увеличи скоростта още повече. Зави по Хюстън стрийт и навлезе в оживено движение въпреки късния час. Караше колкото се може по-плътно до бордюра, озърташе се за спрели коли, които можеха внезапно да отворят врати, и същевременно държеше под око опасната жълта върволица от прелитащи вляво таксита.
Когато стигна до Елдридж и зави наляво, усети, че някой я следи. Всеки път, когато заобикаляше паркиран автомобил, зърваше друг велосипед на стотина метра зад себе си. Под светлината на уличните лампи той изглеждаше лъскав и скъп — златисто-черна молибденова рамка, извити ръкохватки и тесни състезателни гуми. Екипировката на колоездача също привличаше вниманието: плътно прилепнала черна състезателна риза, тъмен еластичен клин, черни спортни обувки и черен шлем от кевлар, издължен отзад над гърба и снабден отпред със скосено огледално забрало. По форма зловещо напомняше глава на змия или динозавър. Такава екипировка имаха спешните куриери, които разнасяха през деня пратки и послания из целия град и караха като луди, без да им пука за останалите на пътя — от автобусите и колите за смет до другите куриери и дори пешеходците.