Внимателно вдигна графиката, отнесе я на работната маса и се зае да изследва изображението с помощта на лупа, която извади от чекмеджето. Надписът бе твърде избледнял, за да се разчете, но тя предположи, че става дума за бележки относно вивисекцията на женското тяло.
Според запазената документация, когато някой умирал в болницата „Спирито Санто“, увивали покойника с чаршаф и го оставяли за една нощ в залата за мъртъвци, а на другия ден зашивали тялото в саван и го полагали в ковчега. Микеланджело, който разполагал с дубликат от ключа на залата, се промъквал там нощем, правел дисекция на трупа, изследвал интересуващите го органи и напускал преди разсъмване.
Непотвърдени слухове твърдяха, че използвал някакво странно метално устройство, за да носи на челото си свещ за осветление, но Фин не знаеше дали да им вярва. Като туристка бе посещавала „Спирито Санто“, включително и залата за мъртъвци, и доколкото бе чела за икономиката на онази епоха, почти не се съмняваше, че художникът си е осигурявал срещу заплащане мълчанието на църковните власти. Освен това беше сигурна, че след като си е дал толкова труд, Микеланджело непременно е трябвало да скицира наученото.
Сега вече знаеше твърдо: графиката в ръцете й не беше нарисувана по памет, а на живо, или по-скоро на мъртво. Постепенно осъзна какво е открила — автентична страница от бележника на Микеланджело. Фин дори знаеше кой е изработил кориците: подвързвачът Салваторе дел Сарто, близък приятел на Микеланджело, който редовно подвързвал снопчетата предварителни скици за неговите фрески. Но защо рисунката лежеше забутана зад едно чекмедже в „Паркър-Хейл“ и как бе попаднала там?
Тя провери инвентарния номер върху целофановата обвивка и го записа в бележника. После отиде до най-близката ниша с компютър, включи се в базата данни, натрака номера и поиска да види сканираните изображения на творбата. Странно, но те липсваха. Пред нея се появи празен екран с надпис: „Експонатът не е регистриран“. Върна се в главното меню, потърси каквато и да било документация, свързана с инвентарния номер, и откри името на слабо известния венециански художник Сантяго Урбино, за когото смътно си спомняше, че е чела. Имаше и втори номер, който я върна към главното меню с файловете за произход и документация. При кръстосаната проверка данните за творбата, художника и произхода съвпадаха напълно.
Според компютъра швейцарският клон на галерията „Хофман“ бе закупил графиката на Урбино от частен колекционер през 1924 година. През 1930 година тя била продадена на парижката галерия „Етиен Биню“, седем години по-късно попаднала в галерията „Розенберг“ и накрая отново се върнала в „Хофман“, откъдето я купил Уилям Уайтхед Хейл при последното си пътуване до Европа през 1939 година, малко преди да избухне войната. Оттогава станала част от постоянната музейна сбирка.
Фин се върна в главното меню и провери биографичната справка за Сантяго Урбино.
Оказа се, че този съвременник на Микеланджело и Да Винчи бил арестуван за вивисекция на животни с неморални цели, отлъчен от църквата и екзекутиран. Фин отметна назад косата си, стисна я замислено и се вгледа в екрана. В исторически смисъл всичко звучеше логично, но тя знаеше, че един второразреден художник като Урбино просто не би бил в състояние да създаде подобна рисунка.
— Може ли да попитам какво си въобразявате, че вършите, мис Райън?
Фин подскочи на стола и се завъртя. Директорът Алегзандър Кроули стоеше зад нея с рисунката на Микеланджело в ръка и по лицето му бе изписана ярост.
3.
Кроули беше красив мъж малко над шейсетте с гъста прошарена коса, ъгловато лице и интелигентни очи. Беше нисък, не повече от метър и седемдесет, и Фин подозираше, че подлага дебели стелки в скъпите си обувки. Както винаги носеше официален костюм с жилетка, но днес изглеждаше още по-изискан от обичайното, вероятно заради предстоящия довечера благотворителен прием — същият, на който никой не бе благоволил да я покани. Освен това Фин забеляза, че на ръцете му няма бели ръкавици, макар че държеше един от музейните експонати. Може би по директорските ръце не полепваха мазнини или други потенциални замърсители. Тя не се въздържа от забележка и изчервеното лице на Кроули стана направо пурпурно.
— Не е ваша работа дали нося ръкавици или не — заяви той. — В моите задължения обаче влиза да знам защо на своя глава сте извадили тази рисунка от шкафа.