Колцина ще ме разберат? А колко ли ще са онези, които ще приемат истината такава, каквато е? Малко, твърде, твърде малко. И все пак моят внук и моят зет бяха прави за едно — ако аз не разкажа тази история, някой друг със сигурност ще го стори. И тъй като аз съм единственият, който знае нейните начало, среда и край, то значи на мен се пада неблагодарната задача да нахвърлям върху нетрайния пергамент с мастило, което започва да бледнее още преди да е засъхнало, своя ефимерен разказ за случилото се през всички тези хилядолетия.
И тъй, започвам своята история оттам, откъдето започват всички истории — от началото.
Роден съм в селцето Гара, което вече не съществува. То беше разположено, ако не ме лъже паметта, на красивия, покрит със зеленина бряг на малка река. През лятото повърхността й проблясваше така, сякаш дъното бе осеяно с диаманти. Бих заменил всички скъпоценни камъни, които някога съм притежавал или виждал, срещу възможността да поседя пак поне за малко край онази безименна река.
Нашето селце не беше богато, но по онова време просто нямаше богати села. Светът живееше в мир и нашите Богове крачеха сред нас и ни се усмихваха. Имахме достатъчно храна и хижи, в които да се подслоним при лошо време. Не помня кой точно беше наш Бог, нито пък неговите атрибути или тотем. Бях още твърде млад, пък и оттогава е минало толкова много време.
Играех с другите деца по топлите прашни улици, тичах сред тревите и дивите цветя на ливадите и се къпех във водите на онази река, която Източното море погълна преди безчет години.
Майка ми умря, докато бях още съвсем малък. Помня, че плаках за нея дълго след смъртта й. Но ако трябва чистосърдечно да си призная, вече не помня лицето й. Помня нежността на ръцете й, топлото ухание на току-що изпечен хляб, с което бяха напоени дрехите й, ала не мога да си спомня лицето й. Странно, нали?
Оттам насетне жителите на Гара се заеха с моето отглеждане. Така и не се запознах с баща си. А не си спомням и да съм имал някакви живи роднини в селото. Селяните се грижеха да съм добре нахранен, обличаха ме със стари дрехи и ми позволяваха да спя в оборите им. Кръстиха ме Гарат, което на нашия диалект значеше „роден в Гара“. Това може да е било и истинското ми име, но може и да не е. Не помня как ме наричаше майка ми. Не че това има кой знае какво значение. Гарат беше достатъчно добро име за един сирак. Никой от съселяните ми не виждаше нещо достатъчно специално в мен, за да си направи труда да ми измисли по-поетично име.
Нашето село беше разположено недалеч от мястото, където се срещат изконните земи на толнедранците, нийсанците и марагите. Мисля, че всички принадлежахме към една и съща раса, но не съм съвсем сигурен в това. Помня само, че в Гара имаше един храм — ако онази съборетина можеше да се нарече така — което би трябвало да значи, че всички сме почитали един и същи Бог, т.е. че сме били от една раса. По онова време не давах и пет пари за религията, затова и не мога да си спомня дали храмът беше посветен на Недра, Мара или Исса. Земите на Арендите се намират по̀ на север, тъй че не е изключено нашата калпава църквица да е била издигната дори в чест на Чалдан. Убеден съм, че не почитахме Торак или Белар. Ако беше някой от тези двамата, сигурно щях да си спомням.
Дори докато бях съвсем малък, от мен вече се очакваше да си изкарвам прехраната с труд. Селяните не бяха склонни да ме глезят. Първо се опитаха да ме направят кравар, но от това нищо не излезе. Хубавото беше, че кравите ни бяха от кротките и сравнително малко от тях се запиляваха нанякъде, докато ги наглеждах. Дори се връщаха сами привечер в селото. Така или иначе пастирството беше доста удобно занимание за момче като мен, което никак не си пада по „честния труд“.
В онези дни моята единствена собственост бяха дрехите на гърба ми, но скоро се досетих как да попълня липсите. Ключалките все още не бяха изобретени и затова тършуването из чуждите колиби не беше никакъв проблем за мен. Още повече, че моите съселяни прекарваха почти целия ден в работа на полето. Обикновено крадях храна, но от време на време в джобовете ми се озоваваха и разни дребни предмети. За нещастие не беше никак трудно да се сетят кой е крадецът. По онова време хората не изпитваха особено топли чувства към сираците. Само за няколко години репутацията ми в селото се срина толкова ниско, че родителите започнаха да учат децата си да ме отбягват. Моите съседи ме смятаха за мързелив нехранимайко. Освен това ме наричаха лъжец и крадец, понякога съвсем открито! Дори да са имали известно право, все пак не беше много учтиво от тяхна страна да го правят, нали така? Всички ме държаха под око и накрая ме предупредиха да не припарвам до селото преди залез слънце.