— Тол Малин?
— Неголямо градче. Хората, които живеят там, имат доста префърцунена представа за себе си. На никое друго място нямаше да си направят труда да сложат това „Тол“ пред името на поселището, но жителите на Малин си мислят, че така могат да впечатлят някого. Аз също съм се запътил натам и ако нямаш някоя по-добра идея, можеш да дойдеш с мен. Скачай в каручката, момче. Дотам има още доста път.
Тогава си мислех, че толнедранците говорят точно като него, но се оказа, че съм грешил. Мотах се няколко седмици в Тол Малин и там за пръв път опознах парите. Нищо чудно точно толнедранците да са ги измислили. На мен лично идеята доста ми допадна. Толкова малко и леко нещо с такава голяма стойност! Човек, откраднал току-що стол, маса или кон да речем, би изглеждал в очите на останалите доста подозрително. От друга страна, влезли веднъж в собствения ти джоб, парите вече не могат да бъдат разпознати като нечия чужда собственост.
За нещастие толнедранците държат много на парите си и именно в Тол Малин за пръв път в живота си чух някой да вика „Дръжте крадеца!“ Броени минути след това вече бях напуснал пределите на градчето.
Надявам се разбирате, че не бих обръщал такова внимание на някои свои момчешки привички, ако дъщеря ми нямаше навика да ми досажда най-редовно с представите си за това кое е редно и кое — не. В случая исках да чуете и моята версия. Предвид обстоятелствата, в които се намирах, аз нямах кой знае какъв избор, нали така?
Странно, но само на няколко мили от Тол Малин срещнах отново усмихнатия старец.
— О, момчето ми — поздрави ме той. — Както виждам, все още вървиш на запад.
— Едно дребно неразбирателство в Тол Малин ме накара да си тръгна — отвърнах му аз намусено.
Той се усмихна разбиращо. Не знам защо, но от усмивката му някак ми просветна пред очите. Старецът беше съвсем обикновен на вид — с бяла коса и дълга брада. Само очите му изглеждаха някак странно жизнени на фона на набръчканото лице. Те излъчваха невероятна мъдрост и въпреки това не бяха очи на старец. Освен това ми се струваше, че са способни да надзърнат отвъд най-изкусните ми лъжи и извинения.
— Хайде, скачай в каручката, момче — каза ми той. — Както виждам, все още сме в една и съща посока.
През следващите няколко седмици прекосихме земите на толнедранците, като се движехме все на запад. Хората от това племе все още не бяха така вманиачени на тема прави и добре поддържани пътища и ние просто следвахме криволичещите коловози, оставени от други коли преди нас.
Като повечето хора по света в онези времена, толнедранците също бяха земеделци и скотовъдци. Самотните ферми, пръснати тук-там из полята, бяха рядкост. Повечето фермери живееха заедно в поселища, отиваха всяка сутрин на работа в полето и се връщаха след залез слънце.
Една утрин в средата на лятото подминахме подобно селце и аз видях хора, запътили се нерадостно към нивите си.
— Нямаше ли да им е по-лесно, ако бяха построили къщите си близо до нивите? — попитах стареца.
— Може би — съгласи се той, — но тогава щяха да са просто фермери, а сега се чувстват граждани. Толнедранците са твърде честолюбиви, за да позволят на някой да ги смята за „селяци“.
— Но това е абсурдно — възразих. — Те прекарват целия си ден, ровейки пръстта. Нима това не ги прави селяци?
— Така е — отвърна ми той спокойно, — но те продължават да си мислят, че щом живеят в поселище, значи са граждани.
— Толкова ли е важно това за тях?
— Ужасно важно, момчето ми. Толнедранецът е готов на всичко, за да поддържа високо мнението за себе си.
— Аз лично си мисля, че това е доста глупаво.
— Много от нещата, които хората правят, са глупави. Дръж си очите и ушите отворени, когато преминем през някое от тези селца. Тогава ще разбереш какво имам предвид.
Вероятно наистина нямаше да забележа нищо подобно, ако той не ми бе обърнал внимание. Следващите две седмици преминахме през няколко такива селца и аз имах възможността да опозная толнедранците. Не че ги усещах особено близки. Опознах ги от чисто любопитство. Един толнедранец прекарва почти всяка минута от живота си, опитвайки се да демонстрира своето точно положение в йерархичната стълбица на обществото. Колкото по-висок е рангът, толкова по-докачлив и раздразнителен е човекът, който го носи. Господарите се отнасяха отвратително към слугите си — не от жестокост, а заради дълбоко вкоренената необходимост да налагат непрекъснато своето превъзходство. Толнедранците са способни да прекарат часове пред огледалото в отработване на „господарски“ изражения. Може би точно това ме дразнеше най-много в тях. Никак не обичам някой да ме гледа от върха на носа си, а моето положение на бездомник естествено ме поставяше кажи-речи на самото дъно на тяхното общество. Ето защо всички ме гледаха по този начин.