— Следващият надут пуяк, който ми изкрещи нещо, ще получи един по мутрата — промърморих мрачно на излизане от едно село на толнедранци в самия край на лятото.
Старецът сви рамене.
— Мислиш ли, че си струва?
— Не си падам по хора, които ме мислят за отрепка.
— Има ли някакво значение какво си мислят хората за теб?
— Ни най-малко.
— Тогава защо да си пилееш енергията за тях? Трябва да се научиш да приемаш подобни неща с усмивка, момче. Тези самовлюбени „граждани“ са глупави, нали?
— Разбира се.
— А това, че ще удариш някой от тях, няма ли да те направи също толкова глупав или дори още по-глупав от тях? След като знаеш кой си всъщност, има ли значение какво мислят другите за теб?
— Е, не, но… — замислих се за някаква удачна реплика, но така и не я намерих. Накрая само се изсмях — малко глуповато, струва ми се.
Той ме потупа приятелски по рамото.
— Знаех си, че ще стигнеш и сам до тази мисъл… Рано или късно.
Това май беше един от най-важните уроци, които научих през годините. Да се подсмиваш под мустак на глупаците е далеч по-забавно от това да се боричкаш с тях по калните улици или пък да се мъчиш да им избиеш зъбите до един. Ако не за друго, поне затова, че не ти се налага да си переш толкова често дрехите.
Старецът като че ли нямаше ясна представа накъде точно е тръгнал. Имаше си каручка, но не носеше нищо важно в нея — само няколко полупразни торби със зоб за коня, едно буре с вода, малко храна и няколко прокъсани стари одеяла, които с радост споделяше с мен. Колкото повече го опознавах, толкова повече започвах да го харесвам. Той имаше способността да прозира същината на нещата и обикновено намираше във всичко по нещо смешно. След време аз също започнах да се подсмивам заедно с него и скоро след това осъзнах, че този човек е най-добрият приятел, който някога съм имал.
Старецът обикновено ми разказваше надълго и нашироко за хората, които живееха в просторните равнини, откъдето минаваше пътят ни. По всичко си личеше, че прекарва голяма част от времето си в пътуване. Независимо от шеговития му начин на изразяване — или може би точно заради него — ми се струваше, че забележките, които прави за живота на различните народи, бяха твърде прозорливи и находчиви. Живял съм стотици години с някои от тези хора и въпреки това нито веднъж не съм откривал нещо, което да е било в противоречие с първите познания, дадени ми от стареца за тях. Той ми каза, че алорните са грубияни, толнедранците — материалисти, а арендите блестят с особен ум. Марагите били емоционални и щедри до самозабрава. Ниисийците били мързеливи и нечестни, а ангараките — твърде вманиачени на тема религия. Старецът изпитваше единствено съжаление към мориндимите и карандите, а към мистичните дали — някакъв особен вид уважение.
Почувствах се безкрайно нещастен и изоставен, когато през един студен и мрачен ден той дръпна юздите на коня и рече:
— Аз бях дотук. Скачай от каруцата, момче.
От всичко най-много ме обиди резкият начин, по който ми го каза.
— Накъде отиваш? — попитах го.
— Какво значение има, момче? Ти си тръгнал на запад, а аз — не. Ще се срещнем пак някой ден, но точно сега пътищата ни се разделят. Ти имаш още какво да видиш, а аз вече съм видял всичко, което има да се гледа в тази посока. Надявам се да намериш онова, което търсиш, но преди това просто слез от каруцата.
Почувствах се много обиден от начина, по който ме прогони и сигурно съм представлявал доста забавна картинка, докато си събирах багажа. После скочих от каручката и тръгнах на запад. След известно време все пак не издържах и хвърлих един поглед през рамо, но от него нямаше и следа.
Старецът ми беше дал най-обща представа за географията на лежащите пред мен земи. Лятото вече беше към края си и това правеше едно евентуално пътешествие из планините доста неудачно. Моят доскорошен спътник ми бе казал още, че право пред мен се намира необятна гора, която се е разпростряла по двата бряга на река, а тя, за разлика от повечето реки, тече от юг на север. От думите му бях останал с впечатление, че тези земи са рядко населени. Това значеше, че за прехраната си ще трябва да разчитам преди всичко на себе си. Тъй като бях още млад и мислех, че съм добър с прашката, отначало не се стреснах особено.
Всъщност, през онази зима дори не ми се наложи да се замислям как да си набавя храна. На самия край на гората се натъкнах на голям лагер, в който живееха странни възрастни хора, чийто жилища приличаха по-скоро на палатки, отколкото на колиби. Те говореха странен език, от който не разбирах и дума, но от жестовете и усмивките им реших, че съм добре дошъл при тях.