Това беше най-необикновената общност, която някога съм виждал, а повярвайте ми, през живота си съм виждал не една и две човешки общности. Кожата им беше странно безцветна, което вероятно беше характерно за тяхната раса, но всъщност най-странното беше, че измежду тях нямаше и един, който да изглежда на по-малко от седемдесет.
Всички те много ми се зарадваха, а някои дори си поплакаха при първата ни среща. Често се случваше просто да седнат срещу мен и да ме гледат с часове, което ми се струваше, меко казано, смущаващо. Хранеха ме, грижеха се за мен и още от самото начало ме настаниха в най-луксозната от палатките си, ако изобщо една палатка може да бъде луксозна. Тя се оказа празна. Скоро открих, че много от другите палатки също са празни. След около месец-два разбрах каква е причината. Почти не минаваше седмица, без да умре поне един от старците. Едва ли имате и най-бегла представа какво значи да живееш на място, където погребенията просто преминават от едно в друго кажи-речи без прекъсване.
Така или иначе, зимата наближаваше, а аз имах място, където да спя и огън, за да се стопля. Пък и старците ме хранеха добре. Затова реших да остана. Можех да понеса една малка депресия. Но все пак смятах още с пукването на пролетта да си събера багажа и дим да ме няма.
През онази зима така и не си направих труда да науча езика на моите домакини. Няколкото думи, които разбирах, бях попил случайно. Най-често използваните измежду тях бяха „Горим“ и „УЛ“. Старците винаги ги произнасяха с тон, издаващ дълбоко разкаяние. Реших, че вероятно става въпрос за нещо като имена, но не бях съвсем сигурен, пък и честно казано, не ми пукаше.
Освен че ме хранеха, старите хора се грижеха и да съм добре облечен. Моите собствени дрехи и без друго си бяха доста парцаливи, а по време на краткото пътешествие се бяха превърнали в истински дрипи. Този жест поне не беше свързан с някаква сериозна жертва, защото общност, в която умират по трима души на седмица, естествено разполага с доста ненужни дрехи.
Когато снегът се разтопи и мразът поотпусна земята, аз започнах тайничко да се подготвям за напускане. Като начало крадях храна — по малко, за да не предизвикам подозрение — и я криех в палатката си. От палатката на поминал се неотдавна мъж успях да си чопна едно чудесно вълнено наметало и като цяло понасъбрах доста полезни нещица оттук-оттам. Проучих внимателно околностите на лагера и не след дълго открих място, където можех да прекося голямата река. След като вече имах ясна представа и за маршрута, по който ще се измъкна, не ми оставаше нищо друго освен да седна и да чакам зимата да си отиде окончателно.
Както обикновено става през пролетта, и този път първите две седмици на новия сезон бяха белязани от проливни дъждове. Наложи ми се да изчакам още малко, макар че желанието ми да се махна възможно по-скоро от това потискащо място вече ставаше болезнено.
Докато траеше зимата, необяснимият подтик, който толкова време ме бе ръчкал да продължавам все напред, не изчезна, а просто смени рязко посоката си. Сега вече изпитвах желание да вървя на юг, вместо на запад.
Най-накрая дъждовете престанаха и времето се затопли достатъчно, за да направи пътуването приятно. Една привечер събрах примъкнатата плячка, натъпках я в грубо съшитата торба, която бях измайсторил през зимата и седнах безмълвно насред палатката. Чаках шумовете, които се разнасяха из лагера, да утихнат окончателно. Щом навън се възцари абсолютна тишина, аз изпълзях безшумно от временното си убежище и се запътих право към гората.
Онази нощ имаше пълнолуние и звездите ми изглеждаха по-ярки от обикновено. Промъкнах се през населената със сенки гора, прекосих реката и с огромно облекчение стъпих на отсрещния бряг. Бях свободен!
През по-голямата част от нощта вървях на юг, следвайки извивките на реката. Исках да се отдалеча колкото мога повече от лагера на старците или поне достатъчно, за да съм сигурен, че техните овехтели, скрибуцащи стави няма да им позволят да ме догонят.
Гората изглеждаше много стара. Дърветата бяха огромни, пръстта под краката ми беше покрита не с трева и дребни храсти, а с дебел килим от мъх, по който бяха пръснати полуизгнили листа. Струваше ми се, че лесът е омагьосан. След като се убедих, че съм набрал достатъчно преднина, за да се чувствам в безопасност, реших да позабавя темпото и просто да се поразходя. Въпреки това обаче усещането, че трябва рано или късно да продължа на юг, без да имам никаква представа защо, не ми даваше мира.