— "Истина и трагедия" — повтори библиотекарят с каменно лице и завъртя тетрадката обратно към себе си. — Какво ви интересува по-точно?
- Не се притеснявайте — любезно каза Самад. — Ще я намерим.
Наложи се да се катерят по стълба, но в крайна сметка търсенето си струваше. Щом Раджну подаде книгата на чичо си, Самад усети как пръстите го засърбяха и, докато оглеждаше корицата, формата и цвета, забеляза, че е такава, каквато си я е мечтал. Беше тежка, с много страници и жълтеникава кожа, и покрита с тънък слой прах, който винаги е сигнал за нещо невероятно ценно, нещо рядко докосвано.
Оставих разделител вътре. Има доста за четене, но най-напред искам да ти покажа нещо — каза Раджну и постави книгата на една маса. Тежкото тупване на едната ѝ половина удари масата и Самад погледна към показаната му страница. Видяното надмина всичките му очаквания.
— Това е само интерпретация на художника, но сходството между…
— Не говори — прекъсна го Самад, докато прокарваше пръсти по снимката. — Това е нашата кръв, Раджну. Никога не съм си представял, че ще видя… Какви вежди! Какъв нос! Имам неговия нос!
— Имаш неговото лице, чичо, само че по-ослепително.
— А какво пише отдолу? Да му се не види! Къде са ми очилата… прочети ми го, Раджну, много е ситно.
— Надписът? Мангал Панде дава първия изстрел за движението от 1857 година. Неговата саможертва е сигнал за нацията да вдигне оръжие срещу чуждия владетел, което прераства в масово въстание без аналог в световната история. Въпреки че няма преки последствия, то успява да положи основите на отвоюваната през 1947 година Независимост. За своя патриотизъм той заплаща с живота си. Но до последния си дъх отказва да разкрие имената на хората, които подготвяли и подбуждали великото въстание.
Самад седна на долното стъпало на стълбата и се разрида.
— Така. Дай да се разберем. Искаш да ми кажеш, че бе Панде нямаше да го има Ганди? Че без лудия ти дядо нямаш да има Независимост…
— Прадядо.
— Чакай, Сам, нека да довърша. Ти сериозно ли искаш - Арчи плясна незаинтересованите Кларънс и Дензъл по гърба — да повярваме? Ти вярваш ли? — попита той Кларънс.
— Аз не го вярвам, хич! — извика Кларънс, без изобщо да знае за какво говорят.
Дензъл си издуха носа в носна кърпичка.
— Право да ви кажа, нищо не вярвам аз. "Не виждай зло, не чувай зло, не говори зло". Това е моето мото.
— Той е солта и пиперът, Арчибалд. Просто и ясно казано. Наистина го вярвам.
За момент настъпи тишина. Арчибалд наблюдаваше как в чая му се разтапят три кубчета захар. После, малко предпазливо, каза:
— Имам си теория, да знаеш. Няма я описана в книгите.
Самад се поклони.
— Би ли ни осветлил, моля?
— Не се ядосвай обаче… Само помисли за минутка. Защо строго религиозен човек като Панде би пил бханг? Да, да, знам, че те дразня. Но защо ще го прави?
— Знаеш моето мнение по въпроса. Не е пил. Никога. Английска пропаганда.
— И е бил добър стрелец…
— Няма съмнение. А. С. Мисра разполага с копие на доклад, в който се твърди, че Панде е преминал едногодишно обучение за специална охрана — учили са ги да използват мускети.
— Добре. Тогава, защо не е уцелил? Защо?
— Според мен единственото възможно обяснение е, че пушката е дефектирала.
Да… има такъв вариант. Но може би, може би е нещо друго. Може би е бил принуден да излезе и да вдигне скандал, нали се сещаш, подстрекаван от останалите. И на първо място, не е искал да убива никого. Престорил се е на пиян, та момчетата от казармите да повярват, че е пропуснал целта.
- Това е има-няма най-глупавата теория, която някога съм чувал — въздъхна Самад, докато секундната стрелка на омазания с яйца часовник на Мики започна да отброява трийсетте секунди до полунощ. — Каквато само ти би могъл да измислиш. Пълен абсурд.
— Защо?
— Защо? Арчибалд, тези англичани, тези капитан Хиърсеевци, Хейвлокци и останалите са смъртният враг на всеки индиец. Защо да помилва живота на онези, които ненавижда?
— Може просто да не е могъл да го направи. Може да не е бил такъв човек.
— Наистина ли вярваш, че има хора, които убиват, и хора, които не убиват?
— Може би, Сам, а може би не.
— Говориш като жена ми — простена Самад и отопи последното яйце. — да ти кажа нещо, Арчибалд. Човекът е човек.[37] Когато семейството му е заплашено, вярата му — нападната, начинът му на живот — унищожен, целият му свят — тласнат към ръба, той ще убива. Не се лъжи. Той не би позволил новият ред да го застигне без борба. Навярно ще се наложи да убие.
— И ще има хора, които би спасил — каза Арчи Джоунс със загадъчно изражение, което приятелят му би окачествил като невъзможен подвиг за това провиснало и пълно лице. — Вярвай ми.