Госпожа Олив Руди, учителка по английски, шампион по фиксиране на ученически драсканици от разстояние до двайсет метра, се пресегна през бюрото си към тетрадката на Айри и откъсна въпросния лист хартия. Изгледа го подозрително. След което попита с мелодичния си шотландска акцент:
— Преди и след какво?
— Ъ-ъъ… моля?
— Преди и след какво?
— О! Нищо, госпожо Руди.
— Нищо ли? Хайде, госпожице Джоунс. Няма нужда да скромничите. Явно има нещо по-интересно от сонет номер 127.
— Нищо. Не е важно.
- Убедена ли сте? Повече няма да забавяте класа? Защото… някои от вас трябва да чуят… не, не, исках да кажа, някои от вас дори се интересуват от това, което имам да ви кажа. Така че бъдете така любезна да спрете за малко с драскулките…
Никой, ама никой не можеше да произнесе "драскулки" както Олив Руди.
— … и да се включите в работата, за да можем да продължим. Е?
— Е… в смисъл?
— Бихте ли се включили?
— Да, госпожо Руди.
— О, чудесно. Така е много по-добре. Сонет номер 127, моля.
— Доскоро беше редно да се смята / за тъмното, че грозно е без спор[39] — продължи Франсис Стоун с напевния, монотонен глас, с който учениците бяха свикнали да четат елизабетинска поезия.
Айри притисна с длан корема си, глътна го и се опита да улови погледа на Милат. Милат обаче се беше заел да показва на красавицата Ники Тайлър как си навива езика на руло, като тръбичка. Ники на свой ред му демонстрираше как възглавничките на ушите ѝ са прилепнали за главата, вместо да висят свободно. Задявки след урока по биология от сутринта: "Унаследяване: характеристики. Първа част (а)". Свободно висящ. Навит на руло. Плосък. Сини очи. Кафяви очи.Преди. След.
Затуй на моята любов очите / са черни, сякаш жалят в череп креп / онези, чийто смугъл чар укрит е / под светъл грим, кощунствен и нелеп. / И тъй добре ѝ траурът отива, / че " смугла " става равно на " красива"!
Пубертетът, истинският, разцъфнал пубертет (не загатнатият овал на женска гръд или зачатъкът на мъх по бузите), бе разделил приятелите от детинство Айри Джоунс и Милат Икбал. От двете страни на училищната ограда. Айри вярваше, че са ѝ раздадени трудни карти: планински релеф на тялото, едри предни зъби и дебели метални скоби, невъзможно къдрава афрокоса и за капак на всичко — зрение на къртица, което налагаше носенето на диоптрични очила с дебели като дъното на бутилка розовеещи стъкла. (Дори онези сини очи — същите, които така въодушевиха Арчи — изкараха едва две седмици. Вярно, Айри се роди със сини очи, но един ден Клара погледна и очите на дъщеря ѝ бяха кафяви, също като прехода от затворена пъпка до разцъфнало цвете, който протича неуловимо за невъоръженото, изпълнено с очакване око.) И тази увереност в собствената ѝ грозота, в това, че нещо не ѝ е наред, я бе усмирила; бе започнала да си държи езика зад зъбите, да се въздържа от остроумни коментари и да притиска корема си с дясната длан. Нищо не ѝ беше наред.
Докато Милат беше като младост, запечатана в носталгичния монокъл на старостта, пародираща себе си красота: крив римски нос, висок, слаб; с изящни вени и гладки мускули; кафяви очи със зеленикави отблясъци като лунна светлина, затанцувала по тъмно море; неустоима усмивка, големи бели зъби. В училище "Гленард Оук" се надпреварваха различни раси — имаше чернокожи, пакистанци, гърци, ирландци. Начело в тази надпревара се озоваваха винаги най-сексапилните. Те бяха отделен вид.
Тя няма бяла като перла кожа, / а гарванови плитка смугла гръд[40].
Разбира се, тя го обичаше. Но той ѝ казваше: "Там е работата, че хората разчитат на мен. Имат нужда от Милат. От добрия стар Милат. Злия Милат. Безопасния, сладък Милат. Искат да съм готин. На практика, това е отговорност".
Така си и беше. Някога Ринго Стар беше споменал, че популярността на "Бийтълс" никога не е била по-голяма от онези дни в Ливърпул в края на 1962 година. Просто по-късно се разпростряла в много страни. Същото се отнасяше и за Милат. Той бе толкова популярен в Крикълуд, Уилсдън, Уест Хампстед през лятото на 1990 година, че каквото и да направи по-късно в живота си, не успя да надмине онзи връх. Първата му банда раджастани се разрои на няколко племена в училището, които плъзнаха из цял Северен Лондон. Просто беше твърде голям, за да се ограничи да бъде само обект на любовта на Айри, само водач на раджастаните или само синът на Самад и Алсана Икбал. Трябваше да радва всички хора във всеки един момент. За лондонските уайд-бойс с белите им джинси и цветни ризки той беше клоун, момче, готово да поема рискове, уважаван разбивач на женски сърца. За чернокожите хлапета беше добра компания за пушене на трева и ценен клиент. Азиатчетата го смятаха за свой герой и говорител. Обществен хамелеон. А под всичко това си къкреше неизтляваща обида и гняв, усещане за липса на принадлежност, характерно за хората, които принадлежат навсякъде. Именно тази негова уязвимост го правеше още по-обичан, още по-обожаван от Айри и цялата сюрия момичета от средната класа, които свиреха на обой и ходеха облечени с дълги поли; правеше го безценен за мятащите коси девойки с нежни гласчета; Милат беше техният мрачен принц, любовник за една нощ или несподелена любов, обект на потни фантазии и страстни сънища…