Не само това — той беше тяхната задача: какво да направим за Милат? Той просто трябва да спре да пуши трева. Длъжни сме да се опитаме да го спрем, когато иска да избяга от някой час. Когато си ходеха на гости с преспиване, посвещаваха дълги разговори на неговото "поведение", обсъждаха възпитанието му с родителите си, без да споменават имена (Да речем, че има едно момче, индиец, което вечно…"), — дори му посвещаваха стихотворения. Момичетата или искаха него, или искаха да го променят — а най-често и двете. Искаха да го променят дотогава, докато той не им демонстрираше колко основателно желаят самия него. В сърцето на Милат Икбал имаше място за всички.
- Но ти си различна — казваше Милат Икбал на измъчената Айри Джоунс, — ти си друго нещо. С теб се познаваме отдавна. Имаме обща история. Ти си истински приятел. Другите не означават нищо за мен.
На Айри ѝ беше приятно да го вярва: че двамата имат обща история, че за него Айри е нещо друго, в добрия смисъл.
Смуглото лице, чело, ръце и скули са прекрасни[41].
Госпожа Руди вдигна пръст, за да накара Франсис да замълчи.
— Така, какво казва авторът тук? Анналийз?"
Анналийз Хърш, която през целия час досега беше вплитала жълти и червени конци в косата си, вдигна глава и се озърна стреснато.
— Кажи нещо, Анналийз, скъпа. Каквото и да е. Дори една думичка. Съвсем миниатюрна идейка.
Момичето прехапа устна. Заби поглед в учебника. Погледна госпожа Руди. После пак учебника.
— Черното?… Е?… Хубаво?
— Да… така, бих казала, че можем да прибавим това изказване към приноса ти от миналата седмица: "Хамлет?… Е?… Луд?" Друг? А какво ще кажете за това: Откак подправят злата грозота /със цветове и багри, взети в заем, /светът, прогонил всяка красота, / е станал груб и зъл, неузнаваем.Какво ли може да означава, как мислите?
Джошуа Чалфън, единственият готов да сподели доброволно мнението си, вдигна ръка.
— Да, Джошуа?
— Грим.
— Да — потвърди госпожа Руди, сякаш на крачка от оргазъм. — Точно така, Джошуа, това е. Ще продължиш ли?
— Тя има тъмна кожа, която се опитва да изсветли с помощта на грим, хитро. Светлата кожа е била хит през Елизабетинската епоха.
— Значи са щели да припадат по теб — ухили се Милат срещу тебеширенобелия, почти анемичен, къдрокос и пълен Джошуа, — направо като оня скапаняк Том Круз.
Смях. Не защото беше смешно, а защото Милат постави зубрача на мястото му.
— Още една думичка, господин Ик-бол, и ще ви изгоня!
— Шекспир. Пот. Глупости. Станаха три думи. Не се притеснявайте, сам ще си изляза.
Ето в това Милат адски го биваше. Вратата се трясна. Възпитаните момичета се спогледаха с онзи поглед. (Той е толкова неконтролируем, толкова луд… Несъмнено се нуждае от помощ, от подкрепата на близък приятел…) Момчета се заливаха от смях. Учителката се зачуди дали не е началото на бунт. Айри притисна корема си с дясната длан.
— Прекрасно. Много зряло поведение. Явно за вас Милат Икбал е герой. — Докато оглеждаше глупавите физиономии на децата от VII "е", за първи път осъзна с мрачна яснота, че Милат е точно това — герой.
— Някой има ли да добави нещо във връзка с обсъжданите сонети? Госпожице Джоунс? Дали е възможно да спрете да гледате така трагично към вратата! Той си тръгна, разбрахте ли? Или може би желаете да го последвате?
— Не, госпожо Руди.
— Добре тогава. Имате ли да кажете нещо за тези сонети?
— Да.
— Слушам ви?
— Тя черна ли е?
— Коя да е черна?
— Смуглата дама.
— Не, скъпа, тя е смугла. Не е черна… в днешния смисъл. По онова време в Англия е нямало… хм, афрокарибци. Както навярно знаеш, това явление е свързано със съвременната епоха. Докато тук говорим за седемнайсети век. Разбира се, не мога да съм съвсем сигурна, но ми се струва доста невероятно, освен ако дамата не е била продадена в робство. Но Шекспир едва ли би писал сонети първо за господар, а после за роб, не мислиш ли?