Под цялата случка, под целия жалък ден би била теглена мрачна черта, ако не се бе случило нещо, довело до преобразяването на Арчи Джоунс по всеки възможен начин, по който може да се преобрази един мъж; и то не благодарение на конкретно усилие от негова страна, а посредством напълно произволен и случаен сблъсък на един човек с друг. Случи се нещо непредвидено. Непредвиденият случай се наричаше Клара Боудън.
Но най-напред описание: Клара Боудън беше красива във всяко отношение, с изключение навярно на това, че беше чернокожа — класическо положение. Клара Боудън бе величествено висока, с абаносовочерна и гъста като самур коса, сплетена на подкова, която сочеше нагоре, когато Клара се чувстваше късметлийка, и надолу, когато не се чувстваше. В този момент сочеше нагоре. Трудно е да се прецени дали този факт беше от значение.
Клара нямаше нужда от сутиен — не зависеше от нищо, дори от гравитацията, — носеше потник с презрамка през врата, който покриваше само гърдите ѝ, под които се виждаше пъпът (красив), а още по-надолу — впити жълти джинси. Под всичко това имаше светлокафяви велурени сандали с каишки на висок ток, а Клара се понесе с тях надолу по стълбите като видение или — както се стори на Арчи, който се обърна да я огледа — като добре гледано породисто животно.
Та, както виждаше нещата Арчи, във филми и прочее е обичайно, когато някоя изумителна красавица тръгне да слиза по стълбите, всички наоколо да притихнат. В живота не му се беше случвало. Но с Клара Боудън му се случи. Тя слизаше по стълбите на забавен каданс, заобиколена от приятна възбуда и мъглява светлина.
И не само беше най-красивото създание, което бе виждал някога, ами се оказа и най-голямата утешителка, която познаваше. Красотата ѝ не беше стандартна ширпотреба. Клара миришеше сладко като шира, женствено — като бохча с любими дрехи. Макар във физическо отношение да беше некоординирана — краката и ръцете ѝ говореха малко по-различен диалект от централната нервна система, — дори внушителният ѝ ръст се стори на Арчи несравнимо елегантен. Тя носеше своята сексуалност с лекотата на по-възрастна жена, а не (както повечето момичета, с които Арчи бе имал вземане-даване в миналото) като неудобна дамска чантичка, която не знаеш как да държиш, къде да увесиш или кога просто да оставиш.
— Давай по-ведрро, малкият — изчурулика тя с карибския си акцент, който напомни на Арчи на ямайски крикет играч, — може изобщо да не штане.
— Струва ми се, че вече е станало.
Арчи, който тъкмо беше пуснал на земята един фас, защото за малко да си опърли устната, видя как Клара чевръсто го стъпка с подметката си. Широка усмивка разкри може би единственото ѝ несъвършенство — в устата ѝ нямаше нито един горен зъб.
— Боже… слуши се нещастие — изфъфли тя, забелязала изненадата му. — Само ще си казах: като дойде швършекът на света, на Бог ще му е все едно имам ли жъби, или нямам. — Засмя се тихичко.
— Арчи Джоунс — представи се той и ѝ предложи едно марлборо.
— Кларра. — Тя неволно подсвирна, като в същото време се усмихна и вдиша дима. — Аррши Ж-жоунз, ти изглеждаш пошти така, както аз ще шувствам. Клайв и момшетата наговорриха ли ти глупошти? Клайв, какви ши ги говоррил на горкишкия шовешец?
Клайв изсумтя — заедно с въздействието на виното от главата му бе изфирясал и споменът за Арчи — и продължи от там, където беше спрял: обвиняваше Лео, че не разбира разликата между политическа и физическа жертва.
— А, не… нищо сериозно — промърмори Арчи, безполезен в очите на красивите ѝ очи. — Най-обикновено разногласие, това е. Двамата с Клайв сме на различно мнение по някои въпроси. Ще да е до възраст.
Клара го перна по дланта.
— Я шгига! Ижобщо не си толкова штарр. И по-штари шъм виждала.
— Достатъчно съм стар — каза Арчи, след което му се прииска да продължи да ѝ говори: — Няма да ми повярваш, обаче днес за малко не умрях.
Клара повдигна вежда.
— К'во разправяш? Хм, добрре дошъл в клуба. Дошта народ за малко не умрря тая шутрин. Беше штрранен купон. Нали. — Тя прокара дългата си длан през плешивината на темето му. — Изглеждаш адшки добре за шовек, който е стоял на пррага на Швети Петър. Ишкаш ли един шъвет?
Арчи закима енергично. Винаги приемаше радушно съвети, винаги беше петимен да чуе още едно мнение. Нали затова от джоба му не излизаше монетата от десет пенса.
— Влизай вкъщи, пошини си. Всяка шутрин се рражда нов свят. Боже… няма лешно в тоз живот!
Къде е вкъщи, помисли си Арчи. Беше се откачил от предишния си живот и навлизаше в непозната територия.
— Божже… — повтори Клара, като го потупа по гърба. — Няма лешно в тоя живот!