Айри пламна. Тъкмо си бе помислила, че е съзряла някакво свое отражение, и ето че усещането се разсея; затова побърза да каже:
— Не знам, госпожо.
— Освен това, Шекспир заявява ясно: Не е бедата в смуглото чело. /Беда е, че сърцето ти е зло… Не, скъпа, тя просто е била по-мургава, разбираш ли, да речем, като мен.
Айри погледна госпожа Руди. Кожата ѝ беше с цвят на ягодов мус.
— Така, Джошуа е напълно прав: по онова време бледата кожа е била на почит. Сонетът е посветен на спора между естествения цвят на кожата и модерния за времето си грим.
— Защото си помислих… нали казва: аз бих се клел, че в мрака грее зрак, / че красотата е бездънен мрак… И онова за гарвановите плитки…
Чу се кикотене и хихикане и Айри се отказа със свиване на рамене.
— Не, скъпа, ти тълкуваш сонета през днешната призма. Не бива да се тълкува нищо старо през днешната призма. Така, ето че стигнахме до нашия постулат за деня… бихте ли записали, моля?
Учениците записаха сентенцията. И отражението, което Айри беше зърнала, угасна обратно в познатата тъма. На излизане от класната стая Анналийз Хърш ѝ пъхна в ръката бележка, като сви рамене, за да покаже, че не тя е авторът, само я предава по веригата. На листчето пишеше: "От Уилям Шекспир: ОДА ЗА ЛЕТИЦИЯ И ВСИЧКИТЕ МИ КЪДРОКОСИ ЕДРОГЪЗИ КУЧКИ".
Салонът със загадъчното наименование "Афроприческите на П.К.: оформяне и поддръжка" се намираше между погребална агенция "Феъруедър" и зъболекарски кабинет "Ракшан", като удобната близост идеше да покаже, че не беше непозната практика покойник от африкански произход да се възползва от услугите и на трите заведения, преди да се отправи на последното си пътуване в открит ковчег. Така че когато се обадите да си запишете час за прическа и момиче на име Андреа или Дениз, или Джаки ви предложи три и половина ямайско време, това — естествено — означава да дойдете по-късно, но не е изключено да означава и че някоя леденостудена богобоязлива дама е пожелала да се отправи към гроба с дълги изкуствени нокти и изкуствени кичури. Може да звучи странно, но мнозина предпочитат да не са с афроприческа, когато се изправят пред Бог.
Айри, която не беше наясно с тези особености, цъфна в салона точно в три и половина, готова за промяна, решена да пребори гените, смачкала под шал гнездото на главата си, внимателно притиснала с длан корема си.
— Щеш ли нещо, малката?
Права коса. Права, ама съвсем права дълга черна гладки носа, която може да се отмята, тръска, разклаща, гали, да позволява през нея да преминават пръсти и да я духа вятърът. С бретонче.
— Три и половина — беше единственото, което Айри успя да каже. — При Андреа.
— Андреа е при комшиите — обясни жената, като си разтегли дъвката и кимна към погребалната агенция. — Обслужва скъпите покойници. Ти по-добре сядай и кротувай. Може да се забави.
Айри застана насред салона с объркан вид, стиснала паласките си. На жената ѝ дожаля, лапна си обратно дъвката и измери Айри с поглед от главата до петите; забеляза шоколадовата кожа и светлите очи на момичето и това я изпълни с още повече съчувствие.
— Джаки — представи се.
— Айри.
— Кожа мляко с какао. Лунички и прочее. Мексиканка си?
— Не.
— Арабка?
— Половин ямайка, половин англичанка.
— Мелез — уточни Джаки. — Майка ти ли е бяла?
— Татко.
Джаки сбърчи нос.
— Обикновено е обратното. Колко си къдрава? Дай да те видя. — Посегна към кърпата на Айри. Айри, изпитала ужас при мисълта, че може да бъде изложена на показ пред толкова хора, успя да стигне първа до главата си и се вкопчи в кърпата.
Джаки изсумтя през зъби.
— И к'во си представяш, че ще направя с косата ти, ако не ми дадеш да я видя?
Айри сви рамене. Развеселена, Джаки поклати глава.
— За пръв път ти е, нали?
— Аха.
— Какво ти се иска?
— Права коса — каза Айри убедено, като си представи Ники Тейлър. — Права и тъмночервена.
— Стига бе! Да си мила косата си скоро?
— Вчера — каза Айри, обидена.
Джаки я зашлеви по тила.
— Няма да я миеш! Ако искаш права коса, не я мий! Използвала ли си някога амоняк? Все едно дяволът е вдигнал купон върху скалпа ти. Луда ли си? Няма да я миеш две седмици и тогаз ще дойдеш.
Но Айри не разполагаше с две седмици. Всичко беше планирала; още същата вечер щеше да се отбие при Милат е новата си грива, привързана на кок, щеше да си свали очилата и да тръсне коси, при което той щеше да възкликне: "Ама госпожице Джоунс, никога не съм предполагал… вие просто сте…".