Алсана въздъхна.
— Вярно е тъжен. Втълпил си е, че е прецакал всичко. Истина е, всичко прецака, ама пък от друга страна нека пръв хвърли камък онзи… и така нататък. Не спира да се моли. Но не застава лице в лице с реалността: Милат се мотае с един бог знае какви хаймани, вечно е с бели момичета, а Маджид…
Айри си спомни първото си гадже, обгърнато с пухкав ореол от съвършенство — илюзия, родена от разочарованията, които Милат продължаваше да ѝ сервира с годините.
— Защо, какво му е на Маджид?
Алсана се намръщи и се пресегна към най-горното рафтче на кухненския шкаф, където държеше пощенски плик — подаде го на Айри. Айри извади писмото и снимката вътре.
Фотографираният беше Маджид, вече висок млад мъж с представителен вид. Косата му беше наситено черна като на брат му, но не падаше напред над очите. Беше разделена с път от лявата страна, пригладена и прибрана зад дясното ухо. Носеше костюм от туид и нещо като — не можеше да се види добре, качеството на снимката беше лошо — широка вратовръзка. В едната си ръка стискаше голяма сламена шапка. До него стоеше бележитият индийски писател сър Р. В. Сарасвати, облечен в бяло, с широкопола шапка на главата и ефектен бастун в свободната ръка. Двамата бяха застанали с лице един към друг, сякаш се поздравяваха, широко усмихнати и отворени към света, може би току-що се бяха потупали сърдечно по раменете или пък се канеха да го направят. Беше по пладне, слънцето танцуваше по стълбите на Университета в Дака, където бе запечатан кадърът.
Алсана перна някаква прашинка от снимката с показалец.
— Знаеш ли кой е Сарасвати?
Айри кимна. Задължителен текст от общообразователните предмети в прогимназията: "Точно навреме" от Р. В. Сарасвати. Разказ за последните дни на Империята, разказан със смесица от сладост и горчивина.
— Както се досещаш, Самад мрази Сарасвати. Нарича го "роб на колониалното минало", "близач на английски задници".
Айри избра напосоки един абзац от писмото и зачете на глас:
Както виждате, един прекрасен мартенски ден извадих късмета да се запозная лично с най-изящния автор на Индия. Спечелих конкурс за есе (заглавието ми беше "Бангладеш — на чие внимание?") и бях поканен да отида до Дака да си получа наградата (удостоверение плюс скромни сума) лично от великия писател на церемония в университета. За мен е чест да споделя с вас, че той ме хареса и двамата прекарахме заедно един чудесен следобед; пихме дълго чай, после се разхождахме из най-прекрасните места в Дака. По време на дългите ни разговори сър Сарасвати коментира умствените ми качества и дори стигна дотам да каже (цитирам), че съм "първокласен младеж" — мнение, което е много скъпо за мен! Изказа предположение, че бъдещето ми може да е свързано с правото, университета или дори с професия като неговата — творческото писане! Отвърнах му, че първата професия е най-близко до моето сърце и че отдавна обмислям намерението да превърна азиатските страни в оазиси на благоразумието, където властва законът, където бедствията не ни изненадват и няма опасност на главата на някое невръстно дете да падне ваза (!). Нови закони, нови спогодби са нужни (така му рекох), за да се справим с нелеката си съдба, с природните бедствия. И тогава той ме поправи: " Не е до съдба. Твърде често ние индийците, ние бенгалците, ние пакистанците вдигаме ръце и казваме: " Съдба! " в лицето на историята. Но мнозина от нас са необразовани, мнозина от нас не разбират света. Трябва да бъдем повече като англичаните.
Англичаните отстояват съдбата си до смърт. Те не се вслушват в историята, освен ако тя не им говори онова, което биха искали да чуят. Ние казваме: "Така е писано". Нищо не е писано. Няма такова нещо. "
Онзи следобед научих повече от този велик мъж, отколкото…
— Нищо не е научил! — Самад влетя в кухнята бесен и тръшна чайника на печката. — Не може да се научи нещо от човек, който не знае нищо! Къде му е брадата? Къде му е камизът? Къде му е смиреността? След като Аллах повелява да има буря, значи ще има буря. Ако ще е земетресение — нека е земетресение. Разбира се, че така ще бъде! Нали точно това беше причината да изпратя детето си там — за да осъзнае, че сме създадени слаби, че нямаме контрол. Какво означава "ислям"? Какво е значението на самата дума? Предавам се. Предавам се на Аллах. Оставям се в неговите ръце. Този живот не е мой, негов е. Този живот, който наричам свой, е негов, да прави с него каквото си поиска. Така е, може да ме погълне вълна, да ме размята насам-натам и нищо да не може да се направи. Нищо! Самата природа е мюсюлманска, защото се подчинява на законите, установени в нея от твореца.