— Не смей да проповядваш в този дом, Самад Миа! Има си места за тези неща. Върви в джамията, но не го прави в кухнята, тук хората се хранят…
— Но ние не се подчиняваме автоматично. Ние сме непослушни, лукави копеленца сме ние, хората. Носим злото вътре в себе си — свободната воля. Трябва да се научим да се подчиняваме. Точно това изпратих да научи детето ми на име Маджид Махфуз Муршед Мубтасим Икбал. Кажи ми — да не би да го пратих там, за да му трови мозъка някакъв си дърт хиндуист, поклонник на британския колониализъм?
— Може би, Самад Миа, а може би не.
— Недей, Алси, предупреждавам те…
— О, хайде, давай, чаелюбецо! — Алсана постави ръце на паласките си като сумист. — Твърдиш, че нямаш контрол все се опитваш да държиш всичко под контрол! Хайде, Самад Миа. Остави момчето. Той е второ поколение — тук роден, естествено е да прави нещата по различен начин. Не можеш да планираш всичко. В крайна сметка какво толкова страшно има? Не учи за молла, но е образован, чист!
— И това ли е всичко, което очакваш от сина си? Да бъде чист?
— Може би, Самад Миа, може би…
— И не ми говори за второ поколение! Едно поколение! Неделимо! Вечно!
Преди караницата да приключи, Айри се измъкна от кухнята и се насочи към изхода. Мерна злощастното си отражение в ивичка от надрасканото огледало в коридора. Приличаше на дете, родено от любовта на Даяна Рос и Енгелберт Хъмпърдинк.
— Трябва да ги оставим да допускат собствените си грешки… — долетя гласът на Алсана от разгара на битката, звуците излетяха през кухненската врата, изработена от евтина дървесина, и нахлуха в коридора, където Айри стоеше, изправена пред собственото си отражение, заела се да маха с голи ръце чуждата коса от себе си.
Като всяко училище, "Гленард Оук" имаше сложна география. Не защото вътре в самата сграда беше заплетено като в лабиринт. Тя беше построена на два етапа, първоначално, през 1886 година, с цел да служи за работнически пансион (резултатът: огромна червена грозотия, викторианска лудница), след което, през 1963 година — разширена и приспособена за училище. Двете грозотии бяха свързани през 1974 година посредством огромен тунел от акрилно стъкло. Но този своеобразен мост не беше достатъчен, за да свърже двете сгради в общо цяло, нито можеше да забави устремния порив на ученическата пасмина към разделяне и сформиран на групички. Училището беше научило на собствен гръб, че няма как да обединиш хиляда деца около една латинска крилата фраза (училищното мото: Laborare est Orare, Да работиш означава да се молиш); децата са като пикаещи котета или ровещи се къртици, маркират собствена територия вътре в рамките на територията, всяко обособено пространство си има собствени правила, вярвания, закони. Въпреки всички опити за овладяване на този разнобой, училищният комплекс изобилстваше от парцели, свърталища, спорни територии, приятелски държави, кътчета за спешно скриване, гета, анклави, острови. Топографски карти не се предлагаха, но здравият разум съветваше да не се ебавате — да речем — с района между кофите за боклук и ателиетата по изкуства. Там се бе случвало да падат жертви (най-емблематичният случай беше напъхването на главата на един нещастник на име Кийт във ваза); също така не беше разумно човек да се занася с мършавите, жилести хлапета, дето кръжаха наоколо — те бяха кльощавите синчета на дебели татковци със сгънати вестници, напъхани в задните джобове като пистолети — тлъстаци, вярващи в грубото правосъдие (зъб за зъб, бесилката им е малко).
Отсреща: "Пейките", три броя, подредени една до друга. Там се извършваха тайните сделки по размяната на дребни дози дрога. Примерно, два и петдесет за късче канабисова смола, толкова миниатюрно, че спокойно можеш да го загубиш в несесера с химикалките или да го объркаш с трица от изтрито с гумичка. Или четвъртинка екстази, чиято най-удачна употреба беше за успокояване на особено досадни менструални болки. Лековерните можеха да си напазаруват и богата гама други продукти: жасминов чай, градинска трева, аспирин, сладък корен, брашно — всички представени за първокласни упоиващи вещества, които да се пушат приемат по друг начин в чупката зад театралното студио.
Тази вдлъбната част на стената — в зависимост от коя страна се намираш — осигуряваше ограничена видимост и учителите не можеха да следят пушачите, ненавършили легалната възраст, позволяваща на останалите да пушат в специалния "пушком" (бетонна площадка за навършили шестнайсет, които можеха да си пушат на воля — останаха ли вече такива училища?). Чупката в стената трябваше да се избягва. Там се събираха дванайсет-тринайсетгодишни копеленца, заклети пушачи, които нищо не ги интересуваше. Ама грам твоето здраве, тяхното здраве, учители, родители, полиция: нищо. Пушенето беше техният отговор на въпроса за Вселената, тяхното 42, техният raison d`etre. Тяхната страст бяха цигарите. Не бяха ценители, не им дремеше за марки- важна им беше самата цигара, тутунката. Смучеха като бебе от гърда, а когато приключеха, очите им се навлажняваха, докато стъпкваха фасовете в калта. Обожаваха го това. Цигарки, цигарки, цигарки. Единственото извън цигарите, от което се интересуваха, беше политиката, и по-конкретно от оня гадняр министъра на финансите, дето непрекъснато вдига цените на цигарите. Защото парите и цигарите никога не достигат. Налагаше се да се специализират в муфтене, изкрънкване, изпросване и тафене на цигари. Един от изпробваните тактически ходове беше да жертваш седмичните джобни за пакет от двайсет цигари, да черпиш сульо и пульо и после цял месец да им напомняш, че, видите ли, нали си ги бил почерпил. Само че рискът не беше малък. Бонус беше да имаш лице, което се забравя лесно — няма по-хубаво от това да си изпросиш цигара и пет минути по-късно да се върнеш за втора, без никой да те помни. По-добре си безличен и мижитурчест, да нямаш характерна физиономия и да се казваш Март, Джулс, Иън. Иначе си принуден да разчиташ на благотворителност и общи кръгчета. Една цигара може да се подели по безброй начини. Ето как става: някой (който си е купил пакет цигари) запалва. Друг извиква: "На две". Стигне ли пушачът до средата, предава цигарата на съседа си. Щом тя влезе в ръцете на втория, се чува: "За трима", после: "Остатък" (което е половината на третината), накрая: "Фас!". Ако денят е студен и желанието за пушене — неустоимо, долита още един вик: "Последно дръпване". Но последното дръпване е за най-отчаяните; то е под нивото на филтъра, отвъд отпечатаната марка на цигарата, на практика отвъд онова, което би могло да се опише като фас. Последното дръпване е кафеникавото крайче на цигарата, в което тютюн почти не е останал, а са се утаили вещества, които се наслояват в дробовете ти като бомба с часовников механизъм, унищожават имунната ти система и ти докарват постоянно подсмърчане и възпален нос. Онова вещество, от което белите зъби стават жълти.