Историята, духът и нравите на "Гленард Оук" — както знае всеки уважаващ себе си възпитаник на училището - могат да бъдат проследени чак до сър Едмънд Флекър Гленард (1842–1907), когото училището бе избрало да помни като любезния си викториански благодетел. Официалната версия беше, че Гленард е дарил средствата за първоначалната сграда поради силен интерес към подобряването на обществените условия за хората в неравностойно положение.
В архива на училищно-родителското настоятелство се описва построяването не на пансион, а на "приют, работно място и образователен институт", използван навремето от англичани и карибци. Според същия документ основателят на "Гленард Оук" бил филантроп, работещ в сферата на образованието. В същите документи обаче се твърди, че изразът "оставане след часовете с цел извънучилищна подготовка" е удобен евфемизъм за задържане.
По-щателна проверка на архивите на местната библиотека "Грейндж" разкриват, че сър Едмънд Флекър Гленард бил успешен колонизатор, натрупал доста прилично състояние в Ямайка от отглеждане на тютюн или по-скоро от надзираване на големи площи тютюневи ниви. След като се занимавал с това двайсетина години и натрупал повече пари, отколкото можел да изхарчи, сър Едмънд се отпуснал в удобния си кожен фотьойл и се запитал дали пък не може да направи нещо. Нещо, което би му помогнало да прекрачи в старостта с чувство на удовлетворение и добре свършена работа. Нещо за хората. Онези, които гледал през прозореца. Из нивите.
Няколко месеца сър Едмънд се колебаел. После, една неделя, докато се разхождал спокойно през Кингстън, чул познат звук, който му дал идея. Религиозни песни. Пляскане с ръце. Ридаене и вой. Глъчка и жега, и екстатично движение, които се изсипвали от църква след църква и изпълвали гъстия ямайски въздух като невидим хор. Ето това вече е нещо, казал си сър Едмънд. Защото за разлика от повечето си сънародници в странство, които наричали пеенето "мяучене", сър Едмънд бил развълнуван от патоса на ямайските християни. Понравила му се идеята църквата да е ведро място, където човек може да подсмъркне или да се прокашля, или да помръдне внезапно, без пасторът да го изгледа подозрително. Сър Едмънд бил сигурен, че Бог в своята мъдрост никога не е искал църквата да е сковано, мрачно място като Тънбридж Уелс, а би предпочел да има смях и песни, и танци, потропване с крака и пляскане с ръце. Ямайците били наясно. Понякога даже му се струвало, че това е единственото, което разбират добре. Сър Едмънд се поспрял пред една особено оживена църква и се възползвал от възможността да си поблъска главата над тази загадка: удивителната разлика между посветеността на Бог и отдадеността към работодателя при ямайците. По този въпрос сър Едмънд бил разсъждавал неведнъж в миналото. Само през този месец, докато седял в кабинета си и се опитвал да се съсредоточи върху проблема, който сам си бил създал, пазачите му на три пъти носили вести за стачки, работници били намирани заспали или дрогирани по време на работа, цяла група майки (жени от семейство Боудън включително) се оплаквали от нискинадници и отказвали да работят. И точно тук бил тънкият момент. Можеш да накараш ямайците да отидат на молитва във всеки час на деня или нощта, готови са да напълнят църквата за всеки религиозен празник, бил той и най-незначителният, обаче работата спира, отместиш ли поглед от тях дори за минутка, докато са на тютюна. Когато славят Бога си, преливат от енергия, подскачат като бобени зърна, дерат се с пълно гърло по пейките… а докато работят, са унили и неотзивчиви. Този въпрос толкова озадачавал сър Едмънд, че по-рано същата година той написал писмо по въпроса до ямайския вестник "Глийнър", в което изявил желание да се организира дискусия, но не получил задоволителни отговори. Колкото повече се замислял сър Едмънд, толкова по-ясно разбирал, че в Англия нещата стоят по съвсем различен начин. Човек може да се впечатли от ямайската сила на вярата, но да се отчая от работната им етика и образование. Докато при англичаните е обратното — работната етика и образованието им са за завиждане, ала вярата им никаква я няма. И сега, на път обратно към имението си, сър Едмънд осъзнал, че може да повлияе на ситуацията — не, дори повече от това: да промени нещата! Сър Едмънд — мъж с внушителна осанка, който изглеждал така, сякаш вътре в тялото му е скрит още един човек — почти изприпкал до дома.