Толкова щастлив брак. През онова лято на седемдесет и шеста, паметно с нечовешка жега и мухи, огласяно от безспирната музика от камиончетата, които продаваха сладолед, всичко се случваше като в сън — мине се не мине, Джойс трябваше да се пощипва, за да се увери, че е будна. Кабинетът на Маркъс се намираше в дъното на коридора вдясно; два пъти на ден тя минаваше по този коридор, на единия ѝ едър хълбок висеше Джошуа, с другия отваряше врата след врата само за да провери дали той е още там, дали наистина съществува, и после, наведена лъстиво над бюрото, целуваше любимия си гений, потънал в работа над чудноватите си спирали, букви и цифри. Обичаше да го отвлича от всички това и да му показва най-новите забележителни неща, които Джошуа е направил или научил — звуци, разпознаване на букви, координирани движения, подражателства. "Бащичко", казваше тя на Маркъс; "Красив като майка си", отвръщаше той и поглаждаше задника и пищните ѝ бедра, претегляше всяка гърда в шепата си, гладеше заобленото ѝ коремче изобщо възхищаваше се на женствените извивки на своята англичанка, на своята земна богиня… и тогава тя удовлетворено потегляше обратно към кабинета си като голяма котка с малкото си в зъбите, покрита с тънък воал пот от щастие. В блаженството си усещаше как безцелно си тананика някакъв устен вариант на драсканиците из тоалетните на подрастващите: Джойс плюс Маркъс, Маркъс плюс Джойс.
През лятото на седемдесет и шеста и Маркъс пишеше книга. Не толкова книга (според представите на Джойс), колкото монография. Наричаше се "Мишките химери: критично и практическо изследване върху труда на Бринстър (1974) за ембрионалното сливане на миши раси на осемклетъчния етап от развитието". Джойс беше учила биология в колежа, но дори не посягаше към обемния ръкопис, който растеше като къртичина в краката на мъжа ѝ. Тя си знаеше възможностите. Нямаше особено желание да чете книгите на Маркъс. Някак ѝ бе достатъчно да знае, че те се пишат. Достатъчно ѝ беше да знае, че ги пише човекът, за когото се е омъжила. Мъжът ѝ не просто изкарваше пари, не просто произвеждаше неща или продаваше произведеното от другите, а сътворяваше живинки. Протегнал се досами края на въображението на своя Бог, Маркъс правеше мишки, каквито и Яхве не би могъл да измисли: мишки със заешки гени, мишки с ципи на лапите (поне така си го представяше Джойс, но всъщност не беше питала), мишки, които с всяка следваща година все по-съвършено въплъщаваха идеите на Маркъс: от пробите и грешките на селективното развъждане до химерното сливане на ембриони, а после скоростна поредица от нови постижения, които не се побираха в ума на Джойс, но бяха бъдещето на Маркъс — микроинжектиране на ДНК, ретровирусно-медиирана трансгенеза (това за малко да му донесе Нобеловата награда за 1987), генен трансфер чрез ембрионални стволови клетки — все похвати, с които Маркъс манипулираше яйцеклетки, регулираше прекомерната или недостатъчната изразеност на някой ген, вграждаше инструкции и изисквания в зародишната линия, които да се проявят като физически белези. Сътворяваше мишки, чиито тела се държаха точно както Маркъс им казваше. И винаги го правеше за човечеството — лекарство за рак, церебрални парализа, Паркинсон, — винаги с твърдата вяра във възможността всеки живот да бъде усъвършенстван, да стане по-ефективен, по-логичен (защото според Маркъс болестите бяха просто логическа грешка от страна на генома, точно както капитализмът е просто логическа грешка на общественото животно), по-ефикасен, по-чалфънски в своя механизъм. Презираше еднакво както маниакалните защитници на правата на животните — ужасните хора, които Джойс трябваше да пропъжда от вратата им с корниз за пердетата, когато неколцина екстремисти узнаха за заниманията на Маркъс мишките, — така и хипарите, и екозащитниците, и изобщо всички, които не бяха в състояние да схванат елементарния факт, че общественият и научният прогрес вървят ръка за ръка. Такива бяха Чалфън, тази черта се предаваше от поколения в семейството имаха вродена неспособност да понасят глупаците, все едно с усмивка или без. Ако влезете в спор с член на тази фамилия, например с идеята да го убедите в правотата на онези непонятни французи, които смятат, че истината зависи от езика или че историята е въпрос ни тълкуване, а науката е метафора, съответният Чалфън ще ни изслуша кротко и после пренебрежително ще махне с ръка защото за него е излишно да удостоява подобни дивотии с опровержение. За чалфъновци истината си е истина. И геният си е гений. Маркъс сътворяваше живи същества. А Джойс беше неговата жена, съвестно отдадена на задачата да сътворява умалени версии на Маркъс.