Петнайсет години по-късно Джойс все още беше готова да се обзаложи с всекиго, че няма по-щастлив брак от нейния. След Джошуа дойдоха още три деца: Бенджамин (четиринайсетгодишен), Джак (дванайсет) и Оскар (шест), енергични къдрокоси момчета, умни и забавни. Книгата "Вътрешният живот на домашните растения" (1984) и професорското място на Маркъс в катедрата им помогнаха да преминат през бума и краха на осемдесетте, като освен всичко друго си направиха втора баня и зимна градина, а си позволяваха и някои земни удоволствия: отлежало сирене, хубаво вино, зими във Флоренция. Сега готвеха две нови произведения: "Тайните страсти на пълзящата роза" и "Трансгенните мишки: изследване на характерните ограничения на микроинжектирането на ДНК (Гордън и Ръдъл, 1981) в сравнение с генния трансфер чрез ембрионални стволови (ЕС) клетки (Гослер и р., 1986)". Въпреки всичките си резерви, Маркъс работеше и върху научнопопулярна книжка в сътрудничество с някакъв писател, като се надяваше тя да осигури парите за цялото следване поне на първите две от децата му. Джошуа беше математическият гений на училището, Бенджамин искаше да се занимава с генетика като баща си, страстта на Джак беше психиатрията, а Оскар можеше да матира баща си в петнайсет хода. На всичкото отгоре семейство Чалфън бяха изпратили децата си в местното училище "Гленард Оук", тъй като не се бяха поколебали да последват идеологическите си убеждения — хазартен ход, гузно избягван от останалите семейства от тяхната черга: плашливи либерали, които свикаха рамене и вадеха пачките за частни училища. А децата бяха не само умни, но и щастливи, не гледани под похлупак. Единственото им извънкласно занимание (презираха спорта) беше индивидуалната терапия пет пъти седмично с една старомодна фройдистка на име Марджъри, която през уикенда пък преслушваше Джойс и Маркъс (поотделно). За нечалфъновците това навярно изглеждаше прекалено, но Маркъс бе възпитан в голямо уважение към терапията (в неговото семейство тя отдавна бе заменила юдаизма), а и срещу резултатите нямаше какво да се възрази. Всеки Чалфън открито се смяташе за умствено здрав и емоционално стабилен. Децата преживяваха едиповите си комплекси рано и в правилния ред, всички бяха категорично хетеросексуални, обожаваха майка си и се възхищаваха на баща си, като обикновено това чувство просто нарастваше с достигането на юношеските години. Караниците бяха редки, забавни и винаги само на политически или интелектуални теми (значението на анархията, необходимостта от по-високи данъци, проблемите на Южна Африка, дихотомията душа-тяло), по които и бездруго мненията им съвпадаха.
Семейство Чалфън нямаха приятели. Общуваха предимно с останалите роднини от фамилията Чалфън (тъй често споменаваните добри гени: двама учени, един математик, трима психиатри и един млад братовчед, работещ за Лейбъристката партия). На официални празнини с огромно нежелание гостуваха на отдавна загърбената рода на Джойс, клана Конър, писачи на писма до "Дейли Мейл", които още не се бяха научили да прикриват своята неприязън към израилтянската любовна половинка на Джойс. Извод: семейство Чалфън не се нуждаеха от други хора. Те използваха името си като съществително, глагол и даже прилагателно: така е чалфънско, и тогава той изръси истински чалфънизъм, пак се е чалфнал, гледай по-чалфънски на въпроса. Джойс би се обзаложила с всекиго, че не съществува по-щастливо, по-чалфънско семейство от тяхното.
И все пак… Джойс копнееше за онова златно време, когато тя бе гръбнакът на чалфънското семейство. Когато не можеха да се хранят без нея. Когато не можеха да се обличат без нея. Сега дори Оскар можеше да си приготви закуската сам. Понякога ѝ се струваше, че няма какво да подобрява, няма какво да отглежда. Неотдавна, докато кастреше увехналите клонки на пълзящата роза, се улови да мечтае как ще открие някакъв по-съществен недостатък у Джошуа или някоя скрита травма у Джак или Бенджамин, или може би перверзия у Оскар. Те обаче бяха съвършени — до един. Имаше недели, в които, седнали на масата за вечеря, разкъсваха пилето, докато от него останеше само оглозган скелет, дъвчеха тихо и проговаряха само за да помолят за солта или пипера — в такива дни досадата ставаше осезаема. Векът приближаваше края си и Чалфънови бяха отегчени. Като клонинги един на друг, те превръщаха масата в етюд от огледално съвършенство, в който чалфънизмът и всичките му принципи се отразяваха до безкрайност над месото със зеленчуци от Оскар в Джойс, от Джойс в Джошуа, от Джошуа в Маркъс, от Маркъс в Бенджамин, от Бенджамин в Джак и така до припадък. Бяха все същото забележително семейство, каквото винаги са били. Тъй като обаче бяха прекъснали всички връзки с колеги и приятели от университета — съдии, телевизионни продуценти, рекламни специалисти, адвокати, актьори и други презрени от чалфънизма фриволни професии, — нямаше кой да се възхищава на самия чалфънизъм. На прелестната му логика, състраданието, интелекта. Бяха като пасажерите на кораба "Мейфлауър" — напразно търсеха с обезумял поглед да зърнат твърда земя. Поклонници и пророци, но без нови простори за покоряване. Всички бяха отегчени, а Джойс — най-много.