— Мен ако питаш, избирам хлебарките.
Ниският рейтинг на Райън в "Сейнт Джуд" можеше да се мери само с този на Клара. На първия учебен ден майка ѝ се постара да ѝ обясни, че ѝ предстои да влезе в леговището на дявола, напълни чантата ѝ с двеста екземпляра на списание "Стражева кула" и я инструктира да върви да върши Божието дело. Седмица след седмица Клара се тътреше из училището, забила поглед в земята, и раздаваше списания, като мърмореше: "Единствен Йехова ще ни спаси"; в училище, където всяка прекалено агресивна гнойна пъпка може да те обрече на изолация, висока метър и осемдесет чернокожа мисионерка с тричетвърти чорапи, която се опитва да смени вярата на шестстотин католици и да ги спечели за църквата "Свидетелите на Йехова", се равняваше на социална проказа.
Та значи, Райън беше червен като чукундур. А Клара беше черна като кундур. Луничките на Райън бяха мечта за всеки любител на игрите със свързване на точки. Клара можеше да обгризе ябълка с предните си зъби, без езикът ѝ изобщо да се доближи до нея. Дори католиците не биха им го простили (а католиците дават опрощение що — годе със същото темпо, с което политиците раздават обещания, а проститутките — телата си); дори патронът на училището свети апостол Юда Тадей, който още в далечния първи век се оказал натоварен да подпомага безнадеждни каузи (заради сходството между неговото име и това на Юда), не беше готов да се замесва.
В пет следобед всеки ден, докато Клара седеше у дома, отдадена на евангелските послания, или съчиняваше осъдителна брошура срещу варварската практика на кръвопреливането, Райън Топс прелиташе със скутера си покрай отворения ѝ прозорец на път към къщи. Дневната на Боудънови се намираше съвсем малко над нивото на улицата и прозорците бяха с решетки, така че имаше само частична видимост. Обикновено Клара мярваше ходила, гуми, ауспуси, поклащащи се чадъри. Подобни мимолетни гледки нерядко бяха красноречиви; едно развито въображение спокойно можеше да изцеди чувство от захабена коприна, кърпен чорап, увиснала унило чанта, преживяла разцвета на дните си. Но нищо не ѝ въздействаше по-силно от отдалечаващия се ауспух на Райъновия скутер. Тъй като не знаеше как да назове потайното пърхане ниско долу в корема си при тези случаи, Клара го наричаше Божия дух. Усещаше, че някак ще спаси езичника Райън Топс. Клара искаше да приласкае това момче в обятията си, да го опази от изкушенията, които ни дебнат отвсякъде, да го подготви за деня на изкуплението му (А не припламваше ли някъде по-надолу, под корема ѝ, някъде дълбоко в онези неназовани интимни области, една зачатъчна надежда, че Райън Топс може да спаси нея?)
Ако се случеше Хортенс Боудън да спипа дъщеря си да седи замислена и изпълнена с копнеж край зарешетения прозорец, заслушана в отдалечаващото се пърпорене на скутера, докато страниците на "Нова библия" плющят на вятъра, я перваше по тила и напомняше да не забравя, ако обича, че едва 144000 свидетели на Йехова ще раздават справедливост заедно с Исус Христос в деня на Страшния съд. Сред тази бройка на миропомазани няма да има място за разпасани нехранимайковци на мотопедчета.
— Ами ако спасим…
— Некои хорра — изсумтя троснато Хортенс — са натрупали такваз камара гррехове, че им е късно да гледат Йехова в очите. Требе си усилие да бъдеш близко до Йехова. Иска се посветеност и всеотдайност. Щастливи са онези, които са с чисто сърце, защото ще видят Бога. Матей 5:8[7]. Нъл тъй, Дарркъс?
Даркъс Боудън, бащата на Клара, беше овонян, олигавен старец в заника на дните си, загробен във фотьойл въшкарник, с който никога не бе забелязван да се разделя, нито дори — благодарение на катетър — за да посети външната тоалетна. Даркъс бе дошъл в Англия преди четиринайсет години и оттогава не бе мръднал от далечния ъгъл на дневната, където си прекарваше времето в гледане на телевизия. Първоначалното намерение беше да пристигне в Англия и да изкарва достатъчно пари, за да може да изтегли при себе си Клара и Хортенс и така да се установят. Още с пристигането си в Англия обаче, Даркъс Боудън бе покосен от мистериозна болест. Болест, чиито физически симптоми се оказаха неоткриваеми за никой доктор, но която намираше своето проявление в неописуема летаргия, създала у Даркъс — който, вярно, и бездруго не беше кой знае колко жизнен — траен вкус към помощите за безработни, фотьойла и английската телевизия. През 1972-ра, вбесена от четиринайсетте години чакане, Хортенс най-накрая се реши на това пътуване, като заложи изцяло на собствените си сили и енергия. А сили и енергия Хортенс имаше в изобилие. Цъфна на прага с шестнадесетгодишната Клара, влетя гневно през вратата и поне така се говореше в Сейнт Елизабет — дръпна на Даркъс Боудън конското на живота му. Някои твърдят, че яростната атака продължила четири часа, други — че Хортенс цитирала по памет всяка книга от Библията и това отнело цял ден и цяла нощ. Едно е сигурно — когато всичко приключило, Даркъс потънал още по-дълбоко в недрата на фотьойла си, забил скръбен поглед в телевизора, отношенията му с който били изградени на основата на взаимно разбирателство и съчувствие — тъй простичка, тъй невинна привързаност — и една сълза набъбнала в каналчето си и изпълнила браздицата под окото му. След което той изрекъл само едно: "Хм".