Джойс се престори на изненадана.
— Нали не те притесних нещо? Не се сърди на мама Чалфън, в устата ми е лаф до гаф.
Айри обаче усещаше притеснение — беше изумена, очарована още на петата минута. У Джоунсови никой не се шегуваше с Дарвин, никой не казваше "в устата ми е лаф до гаф", не предлагаше различни видове чай, нито оставяше разговора свободно да тече от възрастен към дете и от дете към възрастен, като че ли пътят на комуникацията между тези две категории бе разчистен, незатормозен от миналото, свободен.
— Еха — каза Джойс, щом Маркъс я пусна и тя се настани край кръглата маса, като кимаше на останалите да я последват, — това се казва екзотичен външен вид. Откъде сте, ако мога да попитам?
— Уилсдън — отвърнаха Айри и Милат в един глас.
— Да де, ясно, ама откъде сте по произход?
— Аха - изимитира Милат акцента, който наричаше "пакистански таксиджия", — тоест питате откъде съм по произход?
Джойс доби объркан вид.
— Да, по произход.
— Уайтчапъл — заяви Милат и извади цигара. — Покрай Кралската лондонска болница с автобус 207.
Всички Чалфънови, които се мотаеха из кухнята — Маркъс, Джош, Бенжамин, Джак — избухнаха в смях. Джойс послушно се присъедини към тях.
— Споко бе, хора — измърмори Милат подозрително, не беше чак толкова смешно.
Чалфънови обаче не спряха. Те рядко пускаха шеги, освен ако не бяха от категорията "тъпизми" или за числа, ни пък и двете: какво казала нулата на осмицата? Готин колан.
— Ще го пушиш ли това? — внезапно попита Джойс, когато смехът утихна, а в гласа ѝ звънна паника. — Тук вътре ли? Само че ние не я обичаме тази миризма. Харесваме само германски тютюн. Даже него пушим само в стаята на Маркъс, защото иначе пречи на Оскар, нали, Оскар?
— Не — заяви Оскар, най-малкият и най-ангелоподобният от момчетата, зает със строежа на лего-империята си, — не ми пука.
— На Оскар му пречи — повтори Джойс със същия театрален шепот. — Не му понася.
— Ще… изляза… в градината — бавно изрече Милат, както се говори на психично болни или на чужденци. — След малко… се връщам.
Докато Маркъс сервираше чая и веднага щом Милат се отдалечи достатъчно, за да не ги чува, Джойс се наведе през масата като ученичка, а годините ѝ сякаш се заотлющваха от нея като мъртва кожа.
— Леле, страхотен е, нали? Като Омар Шариф преди трийсет години. И с какъв римски нос. Вие двамата да не сте…?
— Остави момичето на мира, Джойс — скара ѝ се Маркъс. — Няма на тебе да вземе да разправя тези неща, нали?
— Не — отвърна Айри и почувства, че на тези хора е готова всичко да каже. — Не сме.
— И правилно. Родителите му сигурно вече са му уредили нещо, а? Директорът ми каза, че е мюсюлманин. Значи май трябва да се радва, че не е момиче, нали? Направо не е за вярване как се държат с момичетата. Помниш ли онази статия в "Тайм", Маркъс?
Маркъс ровеше в хладилника за чинията с вчерашната картофена салата.
— Аха. Не е за вярване.
— Но знаеш ли, от малкото, което видях, хич не ми прилича на повечето мюсюлманчета. В смисъл, говоря от личен опит, обикалям училищата покрай градинарството, работя с деца на всякаква възраст. Обикновено са тихички, нали знаеш, съвсем кротки — а той е изпълнен с… дух! Ама момчетата като него си падат по високи руси мадами, нали? Ех, с всички красавци в крайна сметка е така. Знам какво ти е… На твоята възраст и аз си падах по проблемните, но после човек научава, няма как. Всъщност опасното не е секси, повярвай ми. Много по-добре ще ти е с някого като Джошуа.
— Мамо…
— Цяла седмица само за тебе говори.
— Мамо!
Джойс посрещна възмущението му с лека усмивка.
— Е, може би съм твърде пряма с младите. Не знам… По мое време бяхме доста по-директни, така и трябваше, ако искахме да си хванем точния мъж. Двеста момичета в университета на две хиляди мъже! Щяха да се избият за момичетата, но умните от нас бяха взискателни.
— Ох, ти беше от най-взискателните — рече Маркъс, като се плъзна зад нея и я целуна по ухото, — но с отличен вкус.
Джойс прие целувките като момиче, което прави услуга на малкия брат на най-добрата си приятелка.
— Майка ти обаче май не беше толкова сигурна? Мислеше, че съм крайно интелектуален и няма да искам деца.
— Ти обаче я убеди. Този ханш би убедил всекиго!
— Е, най-накрая… но тя не ми вярваше, нали? Не мислеше, че съм от Чалфъновото тесто.
— Тогава просто не те познаваше.
— Но ние я изненадахме, и още как!
— Голямо съвкупяване падна, докато ѝ угодим! Четирима внуци ѝ трябваха, за да прогледне!