Докато двамата разменяха реплики, Айри се мъчеше, да се съсредоточи върху Оскар, който сега сътворяваше символа на безкрайността, тъпчейки хобота на голям розов слон в задницата му. Никога не се беше озовавала толкова близо до това странно и красиво нещо — средната класа — и усещаше притеснение, което бе всъщност любопитство и възторг. Беше и странно, и великолепно. Чувстваше се като стеснително девойче на нудистки плаж, с приковани в пясъка очи. Като Колумб пред голите араваки, незнаещ накъде да гледа.
— Извинявай за родителите ми — каза Джошуа. — Не могат да спрат да си налитат.
Дори и това бе изречено с гордост, защото чалфъновите деца знаеха, че родителите им са рядка порода — щастлива семейна двойка, каквито имаше не повече от десетина в целия "Гленард Оук". Айри се сети за своите родители, които вече се докосваха само виртуално, чрез празнотата на мястото, докосвано от пръстите на двамата: дистанционното, кутията с бисквити, ключовете на лампите.
— Трябва да е страхотно да се чувстваш така след двайсет години или колкото са там — каза тя.
Джойс се завъртя, сякаш някой беше щракнал зад гърба ѝ.
— Чудесно е! Невероятно е! Една сутрин отваряш очи и осъзнаваш, че моногамията не е хомот — а самата свобода! Пък и децата трябва да растат в такава среда. Не знам дали си го изпитала на гърба си — навсякъде чета как афро-карибците трудно поддържат дълготрайни връзки. Което е страшно тъжно, нали? Във "Вътрешният живот на домашните растения" писах за една доминиканка, която беше местила саксията с азалията през къщите на шестима различни мъже — веднъж на перваза, после в някакъв тъмен ъгъл, после в южната спалня и така нататък. Не се прави така с растенията.
Подобни отклонения бяха класика за Джойс — Маркъс и Джошуа с разбиране подбелиха очи.
Приключил с фаса, Милат се довлече обратно.
— Абе, ще зубкаме ли изобщо? Всичко супер, ама тази вечер излизам. В някакъв момент.
Докато Айри се беше отнесла във фантазии и претегляше семейство Чалфън като романтичен антрополог, Милат беше повисял в градината да наднича през прозорците и да изучава терена с користна цел. Там, където Айри виждаше култура, възпитание, класа, интелект, Милат съзираше пари, лесни пари, пари, които просто се стичаха у това семейство, което нищо особено не правеше, пари, които трябваше да бъдат инвестирани в нещо добро, например в него.
— Значи — плесна Джойс с ръце в опит да ги задържи още малко в стаята, за да отложи колкото е възможно повече момента, в който пак щеше да се възцари чалфънската тишина, — значи ще учите заедно! Ами добре сте ни дошли с Айри. Както казах на директора ви, помниш ли, Маркъс, това не би трябвало да е наказание. Не е като да сте извършили някакво грозно престъпление. Между нас казано, навремето страшно ме биваше в отглеждането на марихуана…
— Жива да не бях измърмори Милат.
Иска грижи, помисли си Джойс. Бъди търпелива, поливай редовно и не си изпускай нервите при кастренето.
— … а вашият директор ни обясни как у вас домашната среда не била съвсем… така де… сигурна съм, че тук ще ви е по-лесно да работите. Това си е важна година, има матури. Вас човек само да ви погледне в очите, и веднага вижда колко сте умни. Нали, Маркъс?
— Джош, майка ти пита дали коефициентът на интелигентност се проявява във вторични физически белези като цвят и форма на очите и прочие. Има ли смислен отговор на такъв въпрос?
Джойс продължи да дълбае. Хората и мишките, гените и зародишите — там беше силата на Маркъс. Разсади, източници на светлина, растеж, грижи, заровената сърцевина на нещата — там беше нейната сила. Като на всеки мисионерски кораб, задачите се разпределяха. Маркъс на носа — да следи задава ли се буря. Джойс в каютите под палубата — да пощи чаршафите за дървеници.
— Директорът знае как мразя пред очите ми да се пилее потенциал — затова ви изпрати у нас.
— И защото знае, че повечето Чалфънови сме четиристотин пъти по-умни от него! — подскочи Джак с високо разперени ръце. Още беше млад и не се бе научил да демонстрира гордостта от семейството си по обществено по-приемлив начин. — Включително Оскар!
— Аз не съм — каза Оскар и подритна гаража от лего, който неотдавна бе построил. — Аз съм най-тъпият в света.
— Оскар има коефициент на интелигентност 178 — прошепна Джойс. — Малко е стряскащо, дори за майка му.
— Леле — възхити се Айри и заедно с всички в стаята се обърна почтително към Оскар, който се мъчеше да погълне главата на един пластмасов жираф. — Много впечатляващо.