— Е да, но той е имал всичко, а това до голяма степен е въпрос на грижи, нали? Категорично съм убедена. Просто имахме късмет да му дадем толкова много, а и с татко като Маркъс — все едно силен слънчев лъч го грее по 24 часа в денонощието, нали, миличък? Късмет има той. Всичките де. Може да ви прозвучи малко странно, но винаги съм искала да се омъжа за някой по-умен от мен. — Джойс сложи ръце на хълбоците си и почака Айри да си помисли, че думите ѝ звучат странно. — Така си беше, факт. При това съм заклета феминистка, питайте Маркъс.
— Заклета феминистка е — увери ги Маркъс от светая светих на хладилника.
— Едва ли ме разбирате — вашето поколение мисли съвсем различно, но аз си знаех, че ще е пълно освобождение. Знаех какъв баща искам за своите деца. Май ви изненадах, а? Съжалявам, но тук не си говорим общи приказки. Ако ще идвате всяка седмица, според мен няма да е зле още отсега да поемете една яка доза чалфън.
Всички Чалфънови наоколо, които чуха последния коментар, се усмихнаха и кимнаха.
Джойс млъкна за малко и измери Айри и Милат с онзи поглед, с който преди малко оглеждаше делфиниума. Имаше опит и бързо съзираше болестта, а тези тук определено страдаха. У първата (Irepanthus negressium Marcusilia) имаше тиха болка, може би липса на бащина фигура, неовладян интелект, ниско самочувствие, а у втория (Millaturea brandolidia joyculatus) се наблюдаваше по-дълбока тъга, ужасна загуба, открита рана. Празнота, която имаше нужда от нещо повече от образование или пари. Имаше нужда от любов. Джойс копнееше да се заеме с този случай с чалфънските си пръсти на умела градинарка, да затвори раните, да излекува кората.
— Може ли да попитам нещо? А бащите ви? С какво се…?
(Джойс се зачуди с какво ли се занимават родителите им какво са оставили след себе си. Когато откриеше първото формирано листенце, искаше да знае откъде е дошъл проблемът. Грешен въпрос. Не бяха родителите, не беше само една поколение — беше цялото столетие. Не пъпката, а храстът.)
— Разнася къри — отговори Милат. — Келнерче. Сервитьор.
— Хартия — поде Айри, — май я сгъва… и нещо с перфорации… май са някакви пощенски реклами, но не е в рекламата, поне не където я измислят… абе нещо сгъва. — Тя отказа: — Трудно е да се обясни.
— Ами да. Да, да, да. Когато липсва мъжки ролеви модел, знаете ли… според моя опит нещата наистина страшно се объркват. Наскоро писах статия за "Женска земя". Разказах за едно училище, в което работех и дадох на всички деца по една саксия със зелена лилия, да я гледат за една седмици, както мама и татко се грижат за своето детенце. Всяко избра на кого от родителите си ще подражава. Имаше едно симпатично момче от Ямайка, Уинстън, то избра татко си. На следващата седмица майка му се обади да ме пита защо съм накарала Уинстън да налива растението с пепси и да го държи пред телевизора. Направо е ужасно, нали. Все си мисля, че повечето такива родители просто не уважават достатъчно децата си. Това е отчасти въпрос на култура, нали знаете? Толкова се ядосвам. Аз на Оскар разрешавам да гледа само "Новините за деца", половин час на ден. Това му е повече от достатъчно.
— Блазе му на Оскар — изрече Милат.
— Та така, много се радвам, че сте тук, защото, ами защото Чалфънови, тоест… може да ви прозвучи идиотско, но аз наистина исках да убедя вашия директор, че това е най-доброто решение, а сега, като ви видях, съм още по-сигурна, защото Чалфънови…
— Знаят как да извадят най-доброто от човека — довърши Джошуа. — С мен успяха.
— Именно — потвърди Джойс, облекчена, че е приключила с търсенето на думи и сияеща от гордост. — Именно.
Джошуа бутна стола си назад и се изправи.
— Ами хайде да ходим да учим. Маркъс, би ли се качил след малко да ни помогнеш с биологията? Хич не ме бива да разделям уроците за репродуктивността на по-лесно смилаеми парчета.
— Разбира се. Само че работя по моята турбомишка. — Това беше шеговитото прозвище, което семейството бе дало на проекта на Маркъс. По-малките подвикваха "Турбомишка!" след баща си и си представяха човекоподобен гризач с червени гащета. — А първо трябва малко да посвиря на пиано с Джак. Скот Джоплин. Джак свири лявата, аз — дясната ръка. Не че сме стигнали Арт Тейтъм — той разроши косата на Джак, — но се справяме.
Айри здраво се напъна да си представи господин Икбал да свири с дясната ръка някое парче от Скот Джоплин с мъртвите си сиви пръсти. Или пък господин Джоунс да разделя някой урок на по-лесно смилаеми парчета. Усети как страните ѝ пламват с меката топлина на чалфънисткото откровение. Значи имаше на света бащи, които живеят в настоящето и не влачат древната история след себе си като гюлле на верига. Имаше мъже, които не бяха потънали до шията в тресавището на миналото.