— Стига, Айри, няма да е зле да му оставиш малко място да диша, не мислиш ли.
— Ама аз само…
— Разбирам, Айри, само че сега не трябва всички да сте му на главата…
— Тоя е страшен лицемер, човече — изръмжа Милат, преди Джойс да е завършила изречението, втренчен някъде пред себе си, все едно говореше най-вече на зимната градина. - Моли се по пет пъти на ден, ама пие и няма приятели мюсюлмани, а на мен ми смърди, като прасна някоя бяла. Всъщност го е яд на Маджид, ама всичкото на мен си го изкарва. Да не съм се мотаел повече с КЕВИН. Че аз съм по мюсюлманин от него бе. Мамка му!
— Пред всички ли искаш да обсъждаме тези неща — попита Джойс и многозначително завъртя поглед из стаята, — или да си поговорим само двамата?
— Въобще не ми дреме, Джойс — отвърна Милат и обърна коняка на една глътка.
Джойс прие, че това означава "само двамата" и с поглед отпрати останалите от стаята.
Айри беше доволна да се махне. За четирите месеца, през които с Милат ходеха у Чалфънови, зубреха по биология и химия и поглъщаха особената им сварена храна, се беше развила странна тенденция. Колкото повече Айри напредваше — в ученето, в опитите да води културен разговор и в усърдното подражателство на чалфънизма, — толкова по-малко се интересуваше Джойс от нея. Същевременно колкото повече кривваше Милат от правия път — появяваше се неканен в неделя вечер, добре наквасен, водеше момичета, пушеше трева из цялата къща, изпи им скришом запасите "Дом Периньон" '64 година, пикаеше върху розите, организира сбирка на КЕВИН в гостната, навъртя 300 лири сметка за телефон с разговори до Бангладеш, нарече Маркъс "педал", заплаши да кастрира Джошуа, обръщаше се към Оскар с "капризно говненце", обвиняваше Джойс, че е маниачка, — толкова повече го обожаваше Джойс. За четири месеца той вече ѝ дължеше над триста лири, ново одеяло и велосипедно колело.
— Ще се качиш ли? — обърна се към Айри Маркъс, докато затваряше кухненската врата и се гънеше наляво-надясно, за да пропусне профучаващите край него деца. — Взех снимките, които искаше да видиш.
Айри му се усмихна с благодарност. Всъщност Маркъс ѝ обръщаше внимание. През тези четири месеца той ѝ помагаше, докато умът ѝ се преобразяваше от мека гъба в нещо по-здраво и солидно и тя бавно привикваше към чалфънския начин на мислене. Отначало ѝ се струваше, че това е жертва от страна на такъв зает човек, но напоследък се чудеше дали и той не извлича някакво удоволствие от цялата работа. Както когато гледаш слепец да разучава опипом очертанията на нов предмет, да речем. Или как лабораторна мишка си намира пътя из лабиринта. Така или иначе, в замяна на вниманието му Айри започна да проявява интерес — отначало по стратегически съображения, а сега най-искрено — към неговата турбомишка. В резултат все по-често получаваше покана да се качи в кабинета на Маркъс на горния етаж — любимата ѝ стая.
— Какво стоиш и се хилиш като селски идиот? Хайде, идвай.
Айри не беше виждала друго такова място като кабинета на Маркъс. Помещението нямаше семейно предназначение, не служеше за нищо друго освен за стая на Маркъс; там никой не оставяше играчки, джунджурии, счупени неща, резервни дъски за гладене, никой не ядеше, не спеше, не правеше любов. Не беше като таванската стая на Клара — ориенталски килер, пълен с боклуци, всичките старателно подредени в кутии и надписани, в случай че някой ден ѝ се наложи да избяга в друга държава. (Не приличаше на незаетите стаи в домовете на имигрантите — натъпкани до тавана с всичките им притежания, даже и най-непотребните и повредените, планини всевъзможни вещи, доказващи отвъд всяко съмнение, че ако преди са нямали, сега имат.) Стаята на Маркъс бе предназначена само за Маркъс и неговия труд. Кабинет. Като при Джейн Остин или във филми като "Горе и долу"[42] и "Шерлок Холмс". Само че Айри за пръв път виждаше такъв кабинет на живо.
Самата стая беше малка, с неправилна форма, скосени и с дървени греди, така че на някои места човек можеше ли стои прав. но на други — не, и вместо прозорец имаше капандура на покрива, която пропускаше снопове светлина като прожектори за танцуващите облачета прах. Имаше четири кантонерки за документи, които бълваха хартии от зейналата си паст; купища бумаги на пода, по лавиците, около столовете. Сладникавата миризма на тежък немски тютюн бе надвиснала като облак точно над главата и оцветяваше в жълто страниците на най-горните книги. Върху помощна масички имаше комплект за пушене — резервни мундщуци, набор от лули: някои с класическа форма, други по-необичайни, кутийки с емфие, различни мрежички, и всичко това подредено като медицински инструменти в подплатена с кадифе кожена кутия. По стените и над камината бяха пръснати снимки на Чалфъновото домочадие, включително приятни портрети на Джойс като млада хипарка с дръзко щръкнали гърди и чипо носле между две гъсти завеси коса. Погледа обаче приковаваха няколко по-големи рамки. Рисунка на Чалфъновото родословно дърво. Портрет на Мендел със самодоволен вид. Голям плакат на Айнщайн в култовия му американски период с прическа на откачен професор, "изненада" в очите и гигантска лула, а отдолу надпис "Бог не си играе на зарове с вселената". Накрая, огромният дъбов фотьойл на Маркъс стоеше под портрет на Крик и Уотсън, изморени, но въодушевени пред своя модел на дезоксирибонуклеиновата киселина, спиралообразна стълбичка от метални щипки, издигаща се от пода на кеймбриджската им лаборатория до незнайно къде отвъд кадъра на фотографа.