— Къде обаче е Уилкинс? — попита Маркъс и наведен под ниския таван, почука с молива си по снимката. — През 1962 година Уилкинс печели Нобелова награда за медицина заедно с Крик и Уотсън. Но на снимките няма и следа от Уилкинс. Само Крик и Уотсън. Уотсън и Крик. Историята обича самотни гении или пък дуети. Тройките за нищо не стават — Маркъс пак се замисли, — освен ако не са актьори или джазмузиканти.
— Тогава излиза, че ти ще си от самотните гении — весело подметна Айри, обърна гръб на снимката и седна на ергономичен стол без облегалка.
— Не съвсем, нали си имам ментор — посочи той широкоформатната черно-бяла фотография на отсрещната стена. — А менторите са съвсем друга бира.
В страшно едър план бе сниман страшно стар мъж, чието лице бе ясно очертано от сенки и бръчки като изолиниите на топографска карта.
— Достолепен френски старец, джентълмен и учен. Практически той ме научи на всичко, което знам. Вече прехвърли седемдесетте, но умът му е остър като бръснач. Обаче пък нали знаеш, човек няма нужда пряко да дели авторството с ментора си. Това им е хубавото на менторите. Къде се е завряла проклетата снимка…
Докато Маркъс ровеше из шкафа, Айри изучаваше мъничък участък от Чалфъновото родословно дърво — богато украсен дъб още от 1600 г. и разклоняващ се чак до наши дни. Разликите между Чалфънови и Джоунсови/Боудънови моментално изпъкваха. Като начало, в семейство Чалфън явно всички имаха нормален брой деца. И което бе по-важно всички знаеха кои деца чии са. Мъжете живееха по-дълго от жените. Браковете бяха единични и дълготрайни. Датите на раждане и смърт бяха точни. Въобще Чалфънови знаеха кои са били през 1675 година. Арчи Джоунс можеше да се върна в историята на семейството си не по-назад от момента на случайната поява на бял свят на собствения му баща в задната стаичка на една кръчма в Бромли около 1895 или 1896, или може би 1897 година — зависи коя от деветдесетгодишните бивши сервитьорки попиташ. Клара Боудън знаеше малко за баба си и наполовина вярваше в историята, че прочутият ѝ плодовит чичо П. Имал трийсет и четири деца, но единственото, което можеше да заяви със сигурност, беше че майка ѝ е родена в 2:45 ч. следобед на 14 януари 1907 г. в една католическа черква насред кингстънското земетресение. Останалото бяха слухове, приказки и легенди.
— Ей, хора, вие сте били много стар род — каза Айри, когато Маркъс изникна зад нея да провери какво я е заинтригувало. — Невероятно. Не мога дори да си представя какво е.
— Безсмислено твърдение. Всички родове са еднакво стари. Просто Чалфънови винаги са записвали нещата — замислено отбеляза Маркъс, тъпчейки лулата си с пресен тютюн. — Полезно е, ако искаш да те помнят.
— Да, докато моето семейство май има по-скоро устна традиция — сви рамене Айри. — Обаче пък, леле, ако питаш Милат… Той е потомък на…
— Велик революционер. Чувал съм за това. На твое място не бих му вярвал особено. В тяхното семейство съотношението истина-лъжа е едно към три, струва ми се. В твоя род има ли някоя историческа личност? — попита Маркъс и понеже веднага изгуби интерес към собствения си въпрос, се върна към ровенето в шкаф номер две.
— Не… никой… важен. Баба ми обаче е родена през януари 1907 година, по време на кингстънското…
— Ето го!
Маркъс триумфално вдигна глава от металното чекмедже, размахал тънка найлонова папка с няколко листа в нея
— Снимките. Специално за тебе. Ако ония с правата на животните се докопат до тях, ще обявят награда за живота ми. Хей, една по една. Не граби така.
Маркъс подаде на Айри първата снимка. Мишка по гръб. Коремчето ѝ беше осеяно с мънички кафяви пухкави пъпки, подобни на гъбки. Устата ѝ зееше, неестествено разтегната — поради изопнатата поза па тялото — във вик на агония. Но не същинска агония. По-скоро театрална агония, помисли си Айри. Като мишка, която разиграва сцена. Ама преиграва Актрисничи. Имаше някакъв сарказъм в цялата работа.